— Когато някой иска да те убие, си смела като лъв — и когато някой спомене танцуване… — Той поклати глава.
Преглътнах. Танцуване.
— Бела, няма да позволя на нищо да те нарани — дори и самата ти. Няма да те пусна изобщо, обещавам.
Замислих се за това и внезапно се почувствах много по-добре. Той можа да го види по лицето ми.
— Хайде сега — каза той нежно, — няма да е чак толкова зле.
Той се наведе и обви с ръка кръста ми. Поех другата му ръка и го оставих да ме вдигне от колата.
Той държеше ръцете си здраво около мен, като ме поддържаше докато куцуках към училище.
Във Финикс празнуваха баловете в хотелските бални зали. Танците бяха във физкултурният салон, разбира се. Вероятно беше единствената достатъчно голяма зала в града за танци. Когато влязохме вътре се изкикотих. Имаше истински балонни арки с увити гирлянди от пастелна хартия, която украсяваше стените.
— Това изглежда като сюжет за филм на ужасите — изкисках се аз.
— Е — промърмори той бавно, докато вървяхме към масата за билети — той придържаше по-голямата част от теглото ми, но аз все още трябваше да тътря и накуцвам с краката си напред, — има повече от достатъчно присъстващи вампири.
Погледнах дансингът — широка дупка се бе оформила в центъра на пода, където две двойки се въртяха грациозно. Другите танцьори се блъскаха до стените на стаята, за да им дадат място — никой не искаше да седи в контраст с такова излъчване. Емет и Джаспър бяха смущаващи в безпогрешни класически смокинги. Алис беше зашеметяваща в черна сатенена рокля с геометрични изрязани парчета, които оголваха големи триъгълници от снежно бялата й кожа. А Розали беше… е, Розали. Тя беше отвъд възможното. Ярката й червена рокля беше без гръб, тясна по бедрата й където преминаваше в широк, дантелен шлейф, с линия, която прилепваше по талията й. Съжалявах всяко момиче в стаята, включително и себе си.
— Искаш ли да закова вратите, за да можете да избиете нищо неподозиращите граждани? — прошепнах заговорнически.
— А ти къде попадаш в този план? — Той ме изгледа.
— О, аз съм с вампирите, разбира се.
Той се усмихна неохотно.
— Всичко възможно, за да избегнеш танцуването.
— Всичко.
Той купи билетите ни, след което ме обърна към дансинга. Притиснах се срещу ръката му и затътрих краката си.
— Имам цяла вечер — предупреди той.
Евентуално той ме довлече, където семейството му се въртеше елегантно — в стил, който напълно не съответстваше на днешното време и музика. Гледах с ужас.
— Едуард. — Гърлото ми беше толкова сухо, че можех да си позволя само шепот. — Аз сериозно не мога да танцувам! — Можех да усетя паниката да се надига в дробовете ми.
— Не се тревожи, глупаче — прошепна ми обратно. — Аз мога. — Той сложи ръцете ми около шията си и ме повдигна, за да пъхне краката си под моите.
И тогава и ние също се въртяхме.
— Чувствам се като пет годишно — засмях се след няколко минути от безусилно валсиране.
— Не изглеждаш на пет — прошепна той, като ме придърпа по-близо за секунда, така че краката ми за момент бяха на крачка от земята.
Алис улови погледа ми при едно завъртане и ми се усмихна насърчително — аз й се усмихнах обратно. Бях изненадана да осъзная, че всъщност се наслаждавам на себе си… малко.
— Добре, това не е напълно ужасно — признах аз.
Но Едуард вече гледаше към вратите и лицето му беше ядосано.
— Какво има? — зачудих се на глас. Проследих погледа му, дезориентирана от въртенето, но накрая успях да видя, това което го притесняваше. Джейкъб Блек, без костюм, но в дълга бяла риза и вратовръзка, косата му пригладена в обичайната му опашка, пресичаше стаята към нас.
След първият шок от разпознаване, не можех да не направя друго, освен да се почувствам зле за Джейкъб. Очевидно му беше неудобно — дори мъчително. Лицето му беше извинително, когато очите му срещнаха моите.
Едуард изръмжа много тихо.
— Дръж се прилично! — изсъсках му аз.
Гласът на Едуард беше язвителен.
— Иска да си поговори с теб.
Джейкъб ни достигна тогава, смущението и извинението дори още по-очевидни върху лицето му.
— Здрасти, Бела, надявах се, че ще си тук. — Джейкъб звучеше така, сякаш се е надявал на точно обратното. Но усмивката му беше топла както винаги.
— Здрасти, Джейкъб. — Усмихнах му се. — Какво става?
— Може ли? — попита колебливо той, като погледна към Едуард за пръв път. Бях шокирана да забележа, че на Джейкъб изобщо не му се налага да вдига поглед. Сигурно бе пораснал с половин педя, от последният път като го видях.