— Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. — Не ми беше позволено да го наричам Чарли в лицето.
Имах само няколко чанти. Повечето ми аризонски дрехи бяха прекалено промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме обединили ресурсите си, за да допълним зимният ми гардероб, все още недостатъчен. Всичко се побра с лекота в багажника на патрулката.
— Намерих ти добра кола, наистина евтино — обяви той, когато си сложихме коланите.
— Каква кола? — Бях подозрителна от начина, по който каза «намерих ти добра кола» в сравнение с простото «намерих добра кола».
— Всъщност е пикап, шевролет.
— Къде го намери?
— Спомняш ли си Били Блек от Ла Пуш? — Ла Пуш е малък индиански резерват край брега.
— Не.
— Преди ходехме с него на риба през лятото — подсказа Чарли.
Това обяснява защо не си го спомнях. Справям се доста добре с блокирането на болезнени, ненужни неща в паметта си.
— Сега е в инвалидна количка — продължи Чарли, като не отговорих, — така че не може да кара вече и предложи да ми продаде пикапа си наистина евтино.
— Коя година е? — Можех да позная от смяната на изражението му, че се е надявал точно този въпрос да не бъде зададен.
— Е, Били е поработил доста върху двигателя — само на няколко години е.
Надявах се, че не ме подценява толкова като се надява, че ще се откажа така лесно.
— Кога го е купил?
— През 1984, струва ми се.
— Чисто нов?
— Ами, не. Мисля, че е бил нов в началото на шейсетте — или в края на петдесетте поне — призна глупаво той.
— Чар… Тате, наистина не разбирам нищо от коли. Не бих могла да я поправя, ако нещо й се случи, а не мога да си позволя механик…
— Сериозно, Бела, нещото върви прекрасно. Вече не ги правят такива.
Нещото, помислих си аз… имаше възможности — и то най-малко като прякор.
— Колко евтино е «евтино»? — Все пак това беше частта, с която трябваше да се съобразявам.
— Всъщност, миличка, аз вече ти я купих. Нещо като подарък за «добре дошла» — Чарли ми хвърли изпълнен с надежда поглед.
Уау. Безплатно.
— Нямаше нужда да го правиш, татко. Щях сама да си купя кола.
— Нямам нищо против. Иска ми се да си щастлива тук. — Той гледаше право в пътя, като каза това. Чарли не го биваше в изразяването на емоциите си. Наследила съм това от него. Затова и аз гледах в пътя, когато отвърнах:
— Това е много мило, тате. Благодаря. Наистина го оценявам. — Нямаше нужда да добавям, че щастието ми във Форкс е невъзможно. Но и нямаше нужда и той да страда заедно с мен.
— Е, сега, няма за какво — смотолеви той, засрамен от благодарностите ми.
Разменихме няколко коментара относно времето, което беше мокро, и всъщност това беше съдържанието на целият разговор. Гледахме през прозорците в мълчание.
Беше прекрасно, разбира се — не можех да отрека това. Всичко беше зелено: дърветата, покритите им с мъх стволове, клоните им, от които висяха балдахини от зеленина, земята покрита с папрати. Дори въздуха изглеждаше зелен около листата.
Беше прекалено зелено — почти извънземна планета.
Накрая стигнахме до мястото на Чарли. Все още живееше в малката къща с две спални, която беше купил с майка ми в ранните дни на брака им. Всъщност това са единствените дни, които бракът им е имал — ранните. Точно там, паркиран на улицата пред къщата, която никога не се промени, беше моят нов — е, нов за мен — пикап. Беше в избелял червен цвят, с големи, закръглени брони и изпъкнала кабина. За моя силна изненада се влюбих в него. Не знаех дали ще тръгне, но можех да си се представя в него. Освен това беше една от онези солидни железни изработки, които никога не се повреждат — от типа, които виждате на мястото на инцидент, с непокътната боя, заобиколена от остатъците на чуждата кола, която е унищожила.
— Уау, тате, страхотна е! Благодаря! — Сега ужасяващият ми утрешен ден нямаше да е чак толкова зле. Нямаше да бъда изправена пред избора да вървя три километра под дъжда или да бъда закарана с патрулката на Чарли.
— Радвам се, че ти харесва — каза свъсено Чарли, отново засрамен.
Отне само едно качване, за да пренеса всичките си неща до горе. Заемах западната спалня, която имаше изглед към предният ни двор. Стаята беше позната — бе ми принадлежала от деня на раждането ми. Дървеният под, светлосините стени, скосеният таван, жълтеникавите дантелени завеси около прозореца — това бяха все части от детството ми. Единствените промени, които бе внесъл Чарли, бяха да размени кошарката ми с легло и да добави бюро, докато растях. На бюрото стоеше компютър втора ръка, с телефонна линия към модема, забучена на пода до най-близкият контакт. Това беше условие на майка ми, за да може да поддържаме лесно връзка. Люлеещият стол, от времето когато бях бебе, все още стоеше в ъгъла.