Беше Джесика, при това ликуваща — Майк я бил настигнал след училище, за да приеме поканата й. Празнувах кратко с нея, докато бърках. Тя трябваше да затваря, искаше да се обади на Анджела и Лорън, за да им разкаже. Предложих й — с небрежна невинност — че може би Анджела, срамежливото момиче, с което карах биология, може да покани Ерик. И Лорън, неприветливо момиче, което винаги ме игнорираше на масата за обяд, можеше да покани Тайлър — бях дочула, че е още свободен. Джес реши, че това е страхотна идея. Сега, когато бе сигурна за Майк, ми се стори наистина искрена, когато каза, че й се искало да дойда на танците. Дадох й извинението си за Сиатъл.
След като затворих, се опитах да се концентрирам върху вечерята — най-вече докато кълцах пилето — не исках още една разходка до спешното отделение. Но главата ми се въртеше, опитвайки се да анализира всяка дума, която Едуард бе казал днес. Какво имаше предвид като каза, че ще е по-добре, ако не сме приятели?
Стомахът ме присви, когато осъзнах смисълът на думите му. Може би е забелязал колко съм погълната от него — може би не иска да ме подвежда… затова не можем да сме приятели… защото изобщо не го интересувам.
Разбира се, че не го интересувам, помислих си ядосано, когато очите ме засмъдяха — закъсняла реакция от рязането на лук. Аз не бях интересна. А той беше. Интересен… и брилянтен… и мистериозен… и перфектен… и красив… и вероятно можеше да вдига кола в естествен размер с една ръка.
Е, нямах проблеми с това. Можех да го оставя намира. Щях да го оставя намира. Щях да излежа самоналожената си присъда тук в чистилището, и след това с малко повече късмет някой югозападен колеж, или най-вероятно Хавай, щеше да ми предложи стипендия. Фокусирах мислите си върху слънчевите плажове и палмовите дървета, докато приключвах с енчиладата и я слагах в печката.
Чарли изглеждаше подозрителен, когато се прибра и помириса люти чушки. Не можех да го виня — най-близката ядна мексиканска храна вероятно се намираше в южна Калифорния. Но той бе ченге, било то и от малко градче, така че бе достатъчно смел, за да опита първата хапка. Изглежда му хареса. Беше забавно да го гледаш как лека-полека започва да ми се доверява в кухнята.
— Тате? — попитах аз, когато бе почти привършил.
— Да, Бела?
— Ъм, исках да знаеш, че ще ходя в Сиатъл в събота след една седмица… ако нямаш нищо против? — Не исках разрешение — изглеждаше като лош прецедент — но се почувствах груба, така че го добавих бързо накрая.
— Защо? — Изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да си представи това, което Форкс не можеше да предложи.
— Ами, исках да си взема няколко книги — библиотеката тук е доста ограничена — и може би да разгледам за дрехи. — Имах повече пари, отколкото бях свикнала, тъй като, благодарение на Чарли, не ми се наложи да плащам за кола. Не че пикапа не ме охарчваше доста откъм бензин.
— Тоя пикап надали побира достатъчно гориво — каза на глас той мислите ми.
— Знам, затова ще спра през Монтесано или Олимпия… и Такома, ако ми се наложи.
— Сама ли ще ходиш там? — попита той, и не можех да реша дали подозира, че имам тайно гадже или просто се тревожеше да нямам проблеми с колата.
— Да.
— Сиатъл е голям град — можеш да се изгубиш — заяде се той.
— Тате, Финикс е пет пъти по-голям от Сиатъл — а и мога да разчитам карти, не се тревожи за това.
— Искаш ли да дойда с теб?
Опитах се хитро да скрия ужаса си.
— Няма проблеми, тате, вероятно просто ще вися цял ден в пробните… ще бъде доста скучно.
— О, ами добре. — Мисълта за стоене в магазин за женски дрехи за какъвто и да е период от време веднага го отказа.
— Благодаря ти — усмихнах му се аз.
— Ще се върнеш ли навреме за танците?
Аргх. Само в такъв малък град един баща би знаел кога са училищните танци.
— Не… аз не танцувам, тате. — Той, от всички хора, би трябвало да разбере това — не съм наследила проблемите си с равновесието от майка ми.
Той наистина ме разбра.
— О, правилно — осъзна той.
На следващата сутрин, докато навлизах в паркинга, преднамерено паркирах възможно най-далеч от сребристото волво. Не исках да се поддавам на изкушението и накрая да се окаже, че му дължа нова кола. Докато слизах от кабината, се заиграх с ключа си и той падна в локвата в краката ми. Като се навеждах да го взема, една бяла ръка бързо изскочи и го грабна преди аз да съм успяла. Изправих се рязко. Едуард Кълън стоеше точно до мен, облегнал се небрежно върху пикапа ми.