Фарове внезапно осветиха ъгъла, колата насмалко да удари едричкият, карайки го да скочи назад към тротоара. Изтичах на пътя — тази кола трябваше да спре или щеше да й се наложи да ме удари. Но сребристата кола внезапно зави, заковавайки се на място, като пътническата врата се отвори само на няколко крачки от мен.
— Влизай вътре — заповяда ми яростен глас.
Беше удивително как смразяващият страх моментално изчезна, удивително как внезапно ме заля чувство на сигурност — още преди да съм се махнала от улицата — веднага щом чух гласът му. Скочих в колата, затваряйки рязко вратата след мен.
Беше тъмно в колата, никаква светлинка не се бе включила при отварянето на вратата, и едва виждах лицето му от блясъка на таблото. Гумите изскърцаха, когато той се завъртя към север, като вдигна скорост прекалено бързо и сви към изумените мъже на улицата. Видях за момент как скачат настрани към тротоара, когато минахме покрай тях и отпрашихме към пристанището.
— Сложи си колана — заповяда ми той и осъзнах, че стисках седалката с двете си ръце. Бързо се подчиних — щракането при съединяването на колана бе силно в тъмнината. Той зави рязко наляво, като препускаше напред и профуча покрай няколко знака стоп без да спира.
Но аз се чувствах в пълна безопасност, и поне за момент, напълно безгрижна накъде отиваме. Гледах лицето му с дълбоко облекчение — облекчение, което отиваше отвъд внезапното ми спасяване. Разглеждах идеалните му черти на ограничената светлина, чакайки дишането ми да стане отново нормално, докато внезапно ме осени, че изражението му бе убийствено разярено.
— Добре ли си? — попитах, изненадана колко дрезгав прозвуча гласът ми.
— Не — каза той рязко, но тонът му бе отпаднал.
Стоях мълчаливо, наблюдавайки лицето му, докато пронизващите му очи гледаха право напред, докато колата внезапно не спря. Огледах се наоколо, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо друго освен смътната форма на тъмни дървета, изпълвайки краищата на пътя. Не бяхме в града вече.
— Бела? — попита той, гласът му стегнат, контролиран.
— Да? — Моят глас все още бе неравен. Опитах се да го прочистя тихо гърлото си.
— Ти добре ли си? — Той все още не ме бе погледнал, но яростта беше ясна върху лицето му.
— Да — изграках меко.
— Разсей ме, моля те — заповяда той.
— Извинявай, какво?
Той издиша рязко.
— Просто започни да говориш за нещо несъществено, докато се успокоя — поясни той, като затвори очи и хвана основата на носа си с палец и показалец.
— Ъъм. — Разбутах мозъка си за нещо тривиално. — Утре преди училище ще прегазя Тайлър Кроули?
Той все още стискаше очи, но краищата на устата му потрепнаха.
— Защо?
— Разправя на всички, че ще ме води на бала — или е луд или се опитва да се реваншира, задето почти не ме уби… е, спомняш си, и си мисли, че балът е някак си правилният начин. Та си мислех, че ако застраша живота му ще сме квит и той няма да се опитва да прави повече компенсации. Не се нуждая от врагове и може би Лорън ще престане да се държи така, ако той ме остави намира. Макар че вероятно ще се наложи да му заплатя колата. Ако няма возило, няма да може да заведе никой на бала… — продължих да бъбря.
— Чух за това. — Звучеше малко по-спокоен.
— Така ли? — попитах невярващо, като предишното ми раздразнение се върна. — Ако е парализиран от врата надолу, пак няма да може да отиде на бала — измърморих аз, усъвършенствайки плана си.
Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.
— По-добре?
— Не точно.
Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.
— Какво има? — Гласът ми излезе като шепот.
— Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. — Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. — Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези… — Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. — Или поне — продължи той, — това се опитвам да се убедя.
— Оу. — Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.
Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.
— Джесика и Анджела ще се разтревожат — измърморих аз. — Трябваше да се срещнем.
Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.