Веднага изскочих от колата, въпреки объркването и любопитството ми. Дъждът силно рикошираше от якето ми.
Опитах се да разпозная фигурите на предната седалка на другата кола, но беше прекалено тъмно. Можех да видя Едуард осветен от фаровете на новата кола — той все още гледаше право напред, погледът му фокусиран върху нещо или някой, който не можех да видя. Изражението му бе странна смесица от разочарование и открито неподчинение.
След което той запали двигателя, гумите му изфучаха върху мокрият асфалт. Волвото изчезна за секунди.
— Здрасти, Бела! — извика познат, дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.
— Джейкъб? — попитах аз, примигвайки срещу дъжда. Точно тогава патрулката на Чарли се показа от ъгъла, светлините му осветяваха собствениците на колата пред мен.
Джейкъб вече слизаше, широката му усмивка видима дори в тъмнината. На пасажерското място седеше много по-възрастен мъж, стабилен мъж с паметно лице — лице, което преливаше, бузите му почиваха върху рамената му, с бръчки нагънали червеникавокафявата кожа като старо кожено яке. И изненадващо познатите очи, черни очи, които изглеждаха едновременно прекалено млади и прекалено древни за широкото лице, върху което бяха разположени. Бащата на Джейкъб, Били Блек. Разпознах го веднага, въпреки че през повече от изминалите пет години, откакто го видях за последно, успях да забравя името му, докато Чарли не го бе споменал през първият ми ден тук. Той ме гледаше, изучавайки лицето ми, затова му се усмихнах плахо. Очите му бяха разширени, като че ли от шок или страх, ноздрите му свити. Усмивката ми изчезна.
Още едно усложнение, бе казал Едуард.
Били все още ме гледаше с напрегнати, разтревожени очи. Изстенах вътрешно. Дали Били бе разпознал Едуард толкова лесно? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?
Отговорът беше очевиден в очите на Били. Да. Да, вярваше.
12. Балансиране
— Били! — извика Чарли веднага щом излезе от колата.
Обърнах се към къщата, махвайки на Джейкъб, като се скрих под навеса. Можех да чуя Чарли да ги поздравява шумно зад мен.
— Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк — каза той неодобрително.
— Ние получаваме по-рано разрешителните си в резервата — каза Джейкъб, докато отключвах вратата и включих лампата под навеса.
— Да бе — изсмя се Чарли.
— Трябва да се придвижвам някак си. — Разпознах резониращият глас на Били лесно, въпреки годините. Звукът му внезапно ме накара да се почувствам по-малка, дете.
Влязох вътре, като оставих вратата отворена зад мен и включих лампите преди да закача якето си. След това застанах на вратата, докато наблюдавах тревожно как Чарли и Джейкъб помагат на Били да слезе от колата в инвалидната си количка.
Дръпнах се настрани, когато тримата побързаха да влязат вътре, отърсвайки се от дъжда.
— Това е изненада — казваше Чарли.
— Мина доста време — отговори Били. — Надявам се, че не идваме в лошо време. — Тъмните му очи отново ме погледнаха, изражението му непроницаемо.
— Не, страхотно е. Надявам се, че ще останете за играта.
Джейкъб се ухили.
— Мисля, че това е планът — телевизорът ни се счупи миналата седмица.
Били направи физиономия към синът си.
— И, разбира се, Джейкъб нямаше търпение да види Бела отново — добави той. Джейкъб се намръщи и сведе глава, докато аз се борех с прилива на разкаяние. Май съм била прекалено убедителна на плажа.
— Гладни ли сте? — попитах аз, отправяйки се към кухнята. Копнеех да избягам от тършуващият поглед на Били.
— Мнее, ядохме точно преди да тръгнем — отговори Джейкъб.
— Ами ти, Чарли? — извиках през рамо, докато завивах зад ъгъла.
— Разбира се — отговори той, като гласът му се насочваше по посока всекидневната и телевизора. Можех да чуя количката на Били да го последва.
Пържените сандвичи със сирене бяха в тигана и режех един домат, когато усетих, че някой стоеше зад мен.
— Та, как вървят нещата? — попита Джейкъб.
— Доста добре — усмихнах се аз. Ентусиазмът му беше труден за устояване. — Ами ти? Завърши ли колата си?
— Не — намръщи се тоя. — Все още се нуждая от части. Взехме тази назаем. — Той посочи с палеца си към посоката на предният двор.
— Съжалявам. Не съм виждала никакъв… какво точно търсеше?
— Главен цилиндър — ухили се той. — Да не би да му има нещо на пикапа? — попита той внезапно.
— Не.