— Знаеш ли, тате… — започнах, прекъсвайки унесът му.
— Какво, Бел?
— Мисля, че си прав за Сиатъл. Мисля да почакам Джесика или някой друг да дойде с мен.
— Оу — каза той, изненадан. — Ами, добре. Та, искаш ли да остана вкъщи?
— Не, тате, не променяй плановете си. Имам милион неща за правене… домашни, прането… трябва да отида до библиотеката и до магазина. Ще влизам и излизам цял ден… ти отиди и се забавлявай.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно, тате. Освен това фризерът има опасно малко риба в него — мисля че са ни останали две или три.
— С теб се живее лесно, Бела — усмихна се той.
— Мога да кажа същото нещо за теб — казах засмяна. Смехът ми спря, но той сякаш не забеляза. Почувствах се виновна, задето го заблудих и насмалко да послушам съвета на Едуард и да му кажа къде ще съм. Насмалко.
След вечеря, сгъвах дрехи и изсипах още една купчина в сушилнята. За нещастие бе типът работа, която държи само ръцете ти заети. Умът ми определено имаше прекалено много свободно време, и излизаше извън контрол. Колебаех се между очакване толкова напрегнато, че беше почти болезнено, и коварен страх, който разклащаше решимостта ми. Трябваше да продължавам да си напомням, че съм взела решението си и нямаше да го изоставя. Извадих бележката му от джоба си много повече от нужното, за да попия двете малки думи, които бе написал. Той искаше да съм в безопасност, повтарях си отново и отново. Държах се за вярата, че накрая желанието ще победи останалите. И какъв беше другият ми избор — да го отрежа окончателно от живота си? Непоносимо. Пък и откакто се бях преместила във Форкс животът ми наистина се въртеше около него.
Но един мъничък гласец в главата ми се тревожеше, чудейки се дали ще боли много… ако всичко свършеше зле.
Успокоих се чак когато настъпи приемливо за лягане време. Знаех, че съм прекалено стресирана, за да заспя, така че направих нещо, което не бях правила преди. Умишлено взех нужното количество приспивателни — от онзи тип, който те събаряше за осем часа. Обикновено не бих си простила такъв тип поведение, но утре щеше да бъде достатъчно сложно и без да се клатя от липсата на сън на всичкото отгоре. Докато чаках хапчетата да подействат, изсуших чистата си коса, докато не стана безупречно права, и се засуетях какво да облека утре. Със всичко приготвено за сутринта, най-накрая легнах в леглото си. Чувствах се хиперактивна, не можех да спра да шавам. Станах и претърсих кашона си с дискове, докато не намерих колекция от нощните песни на Шопен. Пуснах я много тихо и легнах отново, като се концентрирах върху отпускането на индивидуални части от тялото ми. Някъде по средата на упражнението, приспивателните подействаха, и доволно потънах в безсъзнание.
Събудих се рано, като бях спала безпроблемно благодарение на безвъзмездната ми полза на хапчетата. Въпреки че бях добре отпочинала, възвърнах трескавото си безумие от предишната вечер. Облякох се бързо, като загладих бялата си яка към врата ми, преправяйки жълто-кафявият ми пуловер, докато не застана както трябва върху джинсите ми. Погледнах бързо през прозореца, за да установя, че Чарли вече беше заминал. Тънък, памучен слой от облаци, покриваше небето. Не изглеждаха много трайни.
Изядох си закуската без изобщо да усетя вкусът й, като побързах да разчистя след себе си. Погледнах отново през прозореца, но нищо не се бе променило. Току-що бях приключила с миенето на зъбите, и отново слизах надолу по стълбите, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска срещу ребрата ми.
Прелетях към вратата — като имах малко проблеми със свалянето на веригата, но накрая отворих вратата и той беше там. Цялата тревога се разсея веднага щом погледнах лицето му, успокоявайки се напълно. Въздъхнах облекчено — вчерашните страхове ми се струваха глупави, сега когато той беше тук.
Той не се усмихваше отначало — лицето му бе мрачно. Но изведнъж изражението му се просветли, когато ме огледа хубаво, и се разсмя.
— Добро утро — изкикоти се той.
— Какво има? — погледнах надолу, за да се уверя, че не бях забравила нищо важно, като обувки, или гащи.
— Отиваме си. — Той се изсмя отново. Осъзнах че и двамата имаме дълги жълто-кафяви пуловери с показваща се бяла якичка и сини джинси. Засмях се заедно с него, като прикрих тайно чувство на съжаление — защо той трябваше да изглежда като модел от списание, докато аз не можех?
Заключих вратата зад себе си, докато той тръгна към пикапа. Той изчака до пасажерската врата с измъчено изражение, което беше лесно за разбиране.
— Имахме сделка — напомних му самодоволно, като се качих на шофьорското място и се пресегнах да му отключа вратата.