Едуард сякаш си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към яркият блясък на обедното слънце.
13. Признания
Едуард на слънчевата светлина беше шокиращ. Не можех да му свикна, макар да го зяпах цял следобед. Кожата му, бяла въпреки бледата руменина от вчерашният лов, буквално блещукаше, сякаш хиляди малки диаманти бяха закрепени върху него. Той лежеше напълно мирен в тревата, ризата му разкриваше изваяният му, нажежен гръден кош, искрящите му ръце голи. Лъщящите му, бледо лилави клепачи бяха затворени, въпреки че не спеше разбира се. Перфектна статуя, издълбана от някакъв непознат камък, гладка като мрамор, блестяща като кристал.
От време на време устните му се движеха толкова бързо, че изглеждаха, сякаш трепереха. Но когато попитах, той ми каза че си тананика — беше прекалено ниско за мен, за да го чуя.
Аз също се наслаждавах на слънцето, макар въздуха да не бе достатъчно сух за предпочитанията ми. И на мен би ми харесало да се излегна като него и да позволя слънцето да топли лицето ми. Но останах свита, с брадичка опряна върху коленете ми, като не желаех да сваля очите си от него. Вятърът беше нежен — разпиля косата ми и надипли тревата, което се поклащаше около безжизнената му форма.
Ливадата, която ми се струваше толкова грандиозна отначало, сега бледнееше пред неговото великолепие.
Колебливо, винаги уплашена, дори сега, че ще изчезне като мираж, прекалено красив, за да е истински… колебливо протегнах ръка и погалих опакото на блещукащата му ръка, която стоеше близо до мен. Отново се замаях от перфектната тъкан, атлазено гладка, студена като камък. Когато вдигнах поглед отново, очите му бяха отворени и ме наблюдаваха. Днес бяха карамелени, по-светли, по-топли след лова. Бързата му усмивка повдигна краищата на безукорните му устни.
— Не те ли плаша? — попита закачливо той, но можех да чуя истинското любопитство в мекият му глас.
— Не повече от обикновено.
Той се усмихна по-широко — зъбите му проблеснаха на слънцето.
Примъкнах се по-близо, като протегнах цялата си ръка сега, за да проследя контурите му от китката до лакътя с пръстите си. Видях, че пръстите ми треперят, и знаех, че това няма да му убегне.
— Имаш ли нещо против? — попитах, когато той затвори очите си отново.
— Не — каза той без да отваря очи. — Не можеш да си представиш какво е чувството — въздъхна той.
Леко прокарах ръката си през перфектните мускули на ръката му, проследих бледите дири от синкави вени от вътрешната страна на лакътя му. С другата си ръка се пресегнах да обърна ръката му. Разбирайки какво желаех, той обърна дланта си нагоре в едно от онези шеметно бързи, объркващи негови движения. Стреснах се — пръстът ми замръзна върху ръката му за една кратка секунда.
— Извинявай — промърмори той. Вдигнах поглед, за да видя отново златните му очи. — Прекалено лесно е да бъда себе си с теб.
Вдигнах ръката му, като я обърнах по този начин и се загледах как слънцето блести по дланта му. Приближих я по-близо до лицето си, като се опитвах да открия скритите кристалчета в кожата му.
— Кажи ми за какво си мислиш? — прошепна той. Вдигнах глава, за да видя очите му, които ме гледаха, внезапно напрегнати. — Все още ми е много странно, да не знам.
— Знаеш ли, останалата част от нас се чувстват така през цялото време.
— Труден живот. — Дали си въобразих следата от скръб в гласът му? — Но не ми отговори.
— Иска ми се да знаех ти за какво си мислиш… — поколебах се аз.
— И?
— Иска ми се да можех да повярвам, че си истински. И ми се иска да не се страхувах.
— Не искам да се страхуваш. — Гласът му беше тих шепот. Чух това, което той наистина искаше искрено да отвърне, че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.
— Е, нямах предвид точно този тип страх, въпреки че това определено е нещо върху което да се замислиш.
Толкова бързо, че пропуснах движението, той вече беше полуседнал, подпрял се на дясната си ръка, докато лявата му длан все още бе в моите ръце. Ангелското му лице бе на няколко сантиметра от моите. Щях — или трябваше — да се отдръпна назад от неочакваната му близост, но не можех да помръдна. Златните му очи ме омагьосваха.
— От какво се страхуваш тогава? — прошепна внимателно той.
Но не можех да отговоря. Точно както веднъж преди това, усетих студеният му дъх в лицето си. Сладка, неустоима, миризмата накара устата ми да се напълни със слюнка. Не бях изпитвала подобно нещо. Инстинктивно, без да се замислям, се наведох напред, вдишвайки.