— Пияна? — възразих аз.
— Опиянена си от самото ми присъствие. — Той се хилеше със закачливо самодоволство отново.
— Не мога да споря с това — въздъхнах аз. Нямаше начин — не можех да му устоя по какъвто и да е начин. Вдигнах високо ключа и го пуснах, като гледах как ръката му проблесна като светкавица, за да го хване безшумно. — Карай внимателно — пикапът ми е възрастен гражданин.
— Много ясно — одобри той.
— А ти изобщо не си ли засегнат? — попитах смутено аз. — От присъствието ми?
Отново подвижните му черти се промениха, изражението му стана меко, топло. Отначало не ми отговори — просто наведе лицето си към моето, като прокара устни по челюстта ми, от ухото ми до брадичката, нагоре и надолу. Трепнах.
— Въпреки това — накрая прошепна той, — аз имам по-добри рефлекси.
14. Съзнанието над материята
Трябваше да призная, че можеше да кара добре, когато поддържаше скоростта в границите на разумното. Както много други неща, изглеждаше че прави никакво усилие. Почти не гледаше пътя, и въпреки това гумите не се отместиха и със сантиметър от средата на платното. Той караше с една ръка, като с другата държеше моята на седалката. Понякога се вглеждаше в залязващото слънце, понякога поглеждаше към мен — към лицето ми, към косата ми, която бе развяна от вятъра, който идваше от отвореният прозорец, към сключените ни ръце.
Беше превключил на радио, което пускаше шлагери, и припяваше на една песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума.
— Харесваш музиката от петдесетте? — попитах аз.
— Музиката през петдесетте беше хубава. Много по-добра от шейсетте или седемдесетте, блях! — Той потрепера. — Осемдесетте бяха поносими.
— Ще ми кажеш ли някога на колко си години? — попитах несигурно, защото не исках да развалям жизнерадостното му настроение.
— Има ли такова значение? — Усмивката му, за мое облекчение, си остана непомрачена.
— Не, но все още се чудя… — Направих гримаса. — Няма нищо като една нерешена загадка, която да те държи буден през нощта.
— Питам се дали ще те разстрои — говореше той на себе си. Загледа се в слънцето — минутите минаваха.
— Пробвай ме — казах накрая.
Той въздъхна, след което ме погледна в очите, изглежда напълно забравил пътя за известно време. Каквото и да е видял, сигурно го е окуражило. Той се взря в слънцето — светлината на залязващото кълбо блестеше от кожата му в рубинен блясък — и заговори.
— Роден съм в Чикаго през 1901. — Той се спря и ме погледна с ъгълчето на очите си. Лицето ми бе внимателно неизненадано, търпеливо за останалото. Той се усмихна лекичко и продължи. — Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918. Бях на седемнайсет и умирах от испанският грип.
Той ме чу да си поемам дъх, макар звукът да бе неуловим за моите уши. Той отново се вгледа в очите ми.
— Не си спомням много добре — беше много отдавна, а човешките спомени постепенно изчезват. — Той се бе изгубил в мислите си за кратко време преди да продължи. — Все пак си спомням как се чувствах, когато Карлайл ме спаси. Не е нещо лесно, нито нещо, което би могъл да забравиш.
— Родителите ти?
— Вече бяха починали от болестта. Бях сам. Затова ме бе избрал. В целият хаос от епидемията никой не би разбрал, че ме няма.
— Той как те… спаси?
Минаха няколко секунди преди да отговори. Изглежда подбираше внимателно думите си.
— Беше трудно. Няма много от нас, които да притежават нужната сдържаност, за да го изпълнят. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас… Не мисля, че би могла да откриеш някой като него през цялата история. — Той замълча. — За мен беше изключително много, много болезнено.
Можех да разбера от положението на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, което обаче продължаваше да гори. Имах много неща за премисляне по тази особена тема, неща които чак сега започнах да осъзнавам. Няма съмнение, че бързият му ум бързо е схванал всеки аспект, който ми убягваше.
Нежният му глас прекъсна мислите ми.
— Самотата го е подтикнала. Обикновено това е причината зад избора. Бях първият в семейството на Карлайл, въпреки че той скоро след това откри Есме. Тя паднала от скала. Занесли я право в моргата на болницата, макар някак си сърцето й още да биело.
— Значи трябва да умираш, за да станеш… — Никога не казвахме думата, така че не посмях да я използвам сега.
— Не, просто Карлайл си е такъв. Никога не би го сторил с някой, който има друг избор. — Уважението в гласът му винаги бе значително, когато говореше за човека, който му бе като баща. — Въпреки че той казва, че е по-лесно — продължи той, — ако кръвта е по-слаба. — Той погледна към сега тъмният път, и можех да усетя как темата се затваря отново.