Гледах да побързам. Изчетках зъбите си яростно, като се опитвах да ги мина изцяло и бързо, като премахна всички следи от лазанята. Но топлата вода на душа не можеше да бъде притисната. Тя разхлаби мускулите на гърба ми, успокои пулса ми. Познатият мирис на шампоана ми ме накара да се почувствам почти като същият човек, който бях тази сутрин. Опитвах се да не мисля за Едуард, който седеше в стаята ми и чакаше, защото щеше да се наложи да започна процеса по успокояване наново. Накрая не можех да отлагам вече. Спрях водата и се избърсах припряно, отново бързайки. Сложих си прокъсаната тениска и сивите шорти. Беше прекалено късно да съжалявам, че не бях опаковала сатенената пижама на Викториас Сиктрет, която майка ми ми бе подарила преди два рождени дена, и която все още стоеше с етикета си в шкафа ми някъде обратно вкъщи.
Разтърках косата си с хавлията отново, след което прокарах бързо четката през нея. Захвърлих хавлията в коша за пране и метнах четката и пастата за зъби обратно в несесера. След което изтичах надолу по стъпалата, така че Чарли да ме види по пижама и с мокра коса.
— Лека нощ, тате.
— Лека нощ, Бела. — Той наистина изглеждаше сепнат от видът ми. Може би това щеше да го спре да ме провери през нощта.
Вземах стъпалата по две наведнъж, като се опитвах да съм тиха, и влетях в стаята си, като затворих вратата плътно след себе си.
Едуард не бе мръднал и със сантиметър, олицетворение на Адонис кацнало върху овехтелият ми юрган. Усмихнах се и устните му потрепнаха, като статуята оживя.
Очите му ме огледаха, като възприеха мократа коса и дрипавата тениска. Той повдигна една вежда.
— Прекрасно.
Направих гримаса.
— Не, добре ти стои.
— Благодаря — прошепнах аз. Отидох да седна отново до него, кръстосвайки крака. Загледах се в линиите на дървеният под.
— За какво беше всичко това?
— Чарли си мисли, че ще се измъквам.
— Оу. — Той се замисли. — Защо? — Сякаш не можеше да прочете умът на Чарли по-добре, отколкото аз бих предположила.
— Очевидно изглеждам малко прекалено развълнувана.
Той повдигна брадичката ми, за да изучи лицето ми.
— Изглеждаш много разгорещена, всъщност.
Лицето му се наведе бавно към мен, като постави студената си буза срещу кожата ми. Застанах напълно неподвижно.
— Ммм… — промълви той.
Беше много трудно, докато ме докосваше, да оформя смислен въпрос. Отне ми минута, за да се концентрирам преди да започна.
— Изглежда, че е… много по-лесно за теб, сега, да си близо до мен.
— Така ли ти изглежда? — измърмори той, докато носът му се плъзгаше по края на челюстта ми. Почувствах ръката му, по-лека от крилцето на молец, да отмята мократа ми коса назад, за да могат устните му да докоснат извивката под ухото ми.
— Много, много по-лесно — казах, като се опитах да издишам.
— Хмм.
— Та се чудех… — започнах отначало, но пръстите му бавно проследяваха ключицата ми и изгубих нишката на мислите си.
— Да? — прошепна той.
— Защо е така — гласът ми потрепери, засрамвайки ме, — как мислиш?
Почувствах трепета на дъхът му срещу шията ми, когато той се засмя.
— Съзнанието над материята.
Дръпнах се назад — докато се движех, той замръзна — и повече не можех да чуя звукът на дишането му.
Гледахме се предпазливо един друг за момент и след това, когато стисната му челюст постепенно се разхлаби, изражението му стана озадачено.
— Нещо грешно ли направих?
— Не — обратното. Влудяваш ме — обясних аз.
Той обмисли това за момент, а когато проговори звучеше доволен.
— Наистина ли? — триумфираща усмивка бавно освети лицето му.
— Аплодисменти ли очакваш? — попитах саркастично.
Той се ухили.
— Просто съм приятно изненадан — поясни той. — През последните сто години или някъде там — подразни ме той, — никога не си бях представял подобно нещо. Не вярвах, че някога ще открия някой, с когото искам да съм… по някакъв друг начин освен братята и сестрите ми. И след това да открия, макар и това всичко да е ново за мен, че съм добър в това… да бъда с теб…
— Ти си добър във всичко — изтъкнах аз.
Той сви рамене, като позволи това, и двамата се засмяхме тихо.
— Но как може да ти е толкова лесно сега? — притиснах аз. — Този следобед…
— Не е лесно — въздъхна той. — Но този следобед аз все още бях… нерешителен. Извинявам се за това, беше непростимо да се държа така.
— Не непростимо — възразих аз.
— Благодаря ти. — Той се усмихна. — Виждаш ли — продължи той, гледайки надолу, — не бях сигурен дали съм достатъчно силен… — Той взе едната ми ръка и я притисна към лицето си. — И докато все още съществуваше тази възможност да… надделея — той вдиша мириса на китката ми — аз бях… податлив. Докато не реших, че съм достатъчно силен, че няма вероятност да го направя… че някога ще…