Дяволският сън без съмнение беше предизвикан от историята с онези испанци, които аборигените бяха успели да вземат в плен. Авторът на бележките беше споменал този епизод съвсем повърхностно; не зная защо в моето съзнание беше заседнал именно той. Повече от всичко ме учуди това, колко подробно бях видял умъртвяването на пленниците. Детайлите изобщо нямаше откъде да съм ги взел: освен с крайчеца на окото си случайно да съм ги мярнал в книгата на Кюмерлинг. Но и това е малко вероятно: не може да съм ги пропуснал, докато четях книгата, щом като толкова бяха ме поразили!
Оставаше да се надявам, че просто ми се е развихрила фантазията. Трябваше спешно да се оперира, преди да се е образувал абсцеса и пукването му. Дадох си дума да изнамеря научно-исторически описания на човешки жертвоприношения при маите, за да се успокоя от намерените несъответствия.
Към кафето си приготвих сандвичи с кашкавал и сварено яйце с пипер и сол — ергенската закуска. Главното е да не си накапеш панталона с жълтък, иначе жалката ти участ ще стане очевидна за околните.
След като видях сметката и на едното, и на другото, без да се бавя, се върнах към работата: сънищата са си сънища, но поръчката трябва да се изпълни. За щастие, продължението на превода на тази книга беше за мен не развлечение, а труд, благодарение на който разчитах още тази седмица да си платя сметките. Дори трябваше и да остане нещичко — точно, колкото за един голям испанско-руски речник. За щастие, защото вече самата дума „поръчка“ един вид ме лишаваше от избор — да продължавам да превеждам или не.
Вероятно именно тази сутрин на мен за първи път ми дойде в главата мисълта, че тази книга може да се окаже за мен не просто невинно развлечение. Но мина доста време, преди подозренията ми да започнат да укрепват и да се превръщат в твърда увереност, а после и в паника.
С подбора на липсващите думи, с коригирането и редакцията се справих доста бързо: и така беше, защото работният ми ден започна къде-къде по-рано от обикновено. Макар че обичайната свежест на мислите да си оставаше за мен недосегаема, още няколко ударни дози черно кафе свършиха работа. Привечер седнах пред старата си пишеща машина „Олимпия“ и с индиго натраках два екземпляра от превода.
В бюрото за преводи свикнаха трудно с моето упорито нежелание да използвам компютър, но в края на краищата всичко се оправи. Не виждам какво толкова му е сложното, нима по-рано не работеха така — без всякакви там дискове и електронни пощи? Нека на другите пращат поръчките по кабела, лично аз съм напълно в състояние да се спусна по стълбите и да мина четири квартала, за да си ги вземам лично. На компютрите не им вярвам и не ги обичам особено, както, впрочем, и електронната техника изобщо. Телевизор не си купувах заради принципа: достатъчно беше да гледаш, докато си на гости, за да разбереш как чрез него се осъществява тотално видиотяване на зрителя. Радиото ми подхожда много повече — картинки то, разбира се, не показва, но пък стимулира въображението. При това в жилище, обзаведено със засукани мебели от осемнайсети век, компютърът или телевизорът просто биха изгорели от срам заради собствения си жалък вид и преходност. Дори транзисторът от седемдесетте, по който понякога слушам новините, от съседството си с такива мебели често има смущения, какво остава за компютър с интернет! Освен всичко друго, аз все едно така и не се научих да ги използвам както трябва.
От двата готови екземпляра на превода един сложих в папката, а другия отделих за себе си. Обаче вече бе късно да ходя в бюрото и си останах вкъщи, като цялата вечер я посветих на блажено безделие.
Още веднъж изчетох цялата история отначало; попрелистих Кюмерлинг, надявайки се все пак да намеря споменаване за изоставени градове в онези места, накъдето се бяха запътили моите испанци. Безнадеждно: цялата територия на днешния мексикански щат Кампече — тоест, целият югозапад на полуостров Юкатан, беше пуст. Чак на стотици километри на север, към границата с Гватемала, при езерото Петен, бяха разположени най-близките селища. Но за да се стигне до там, още отначало е трябвало да се избере съвсем друг път; индианските водачи насочваха отряда именно към вътрешността на селвата.
Реших да погледна разделите, посветени на известните древни градове на маите. И точно там се натъкнах на сведения, споменати някак мимоходом, с намека, че за един образован човек те, естествено, трябва да са известни, затова и няма нужда да се разпростираме в обяснения.