— Може би и той го няма цялото и също го получава на глави?
— На какви глави? Нали казвахте, че са документи — присви очи служителят.
— Исторически документи. Летопис. Разделена, естествено, на глави — обясних аз, искрено надявайки се да го домързи да разчепква подробно въпроса.
— Интересно ли е?
— За хора, които обичат такива неща… — аз направих неопределен жест с ръка и изведнъж изпитах някаква странна ревност: не ми се искаше някой друг освен мен и тайнствения поръчител да вижда тези страници.
— Неясен случай… — изхъмка той и млъкна, очаквайки какво ще кажа аз.
Аз само кимнах. Настъпи мълчание. Не ми ли личи, че не съм настроен за дълги празни приказки? Сега ми трябваше само едно.
— Е, добре… В края на краищата нали си плаща, да върви по дяволите. Ето, вземете — и той пльосна на бюрото си кожената папка, точно същата, каквато току-що му бях дал, само че не кафява, а черна.
— Благодаря! — това трябва да беше първата ми дума, която прозвуча искрено в нашия тромав разговор.
Взех папката подмишница, суетливо се сбогувах и забързах към вратата.
— Чакайте! — с вик ме спря той, когато вече бях на прага. — А хонорара ви?
„Че, както и беше казано в Трета глава, към мене се приближи водачът Ернан Гонсалес. И че имаше той доста разтревожен вид, и поиска да говори с мене насаме, така че нито Васко де Агилар, нито брат Хоакин да не ни чуват. И че за тази беседа ние се отдалечихме от бивака, където нашият отряд беше останал да нощува, към една поляна на стотина крачки.
Че, по думите на Ернан Гонсалес, че до онези места, накъдето той води нашия отряд, остават само няколко дни път, но че те ще станат най-мъчните за всичките седмици, през които ние вървяхме. И че като застана на колене, ме умоляваше да обърна отряда и да се върнем назад и да отидем в Мани, като кажем, че не сме намерили целта.
Че аз го попитах гневно, как смее той сега, след като десетки наши другари погинаха в проклетите гори, да ме моли за такова нещо, и го нарекох предател. И че Ернан Гонсалес плака и казваше, че той не ни е предавал и че единствено заради своята вярност към духовния баща Диего де Ланда изпълнява това поръчение. И че ми даде в ръцете нож и ме помоли да го убия, за да не се мъчи повече.
Че с това той много ме разтревожи, и аз го сложих да седне на земята и го помолих да разкаже какво е това нещо, което му е известно, а за мене и за сеньор Васко де Агилар е незнайно. И че отначало той се инатеше, и едва когато го заплаших с клада за вероотстъпничество, започна да говори кратко и неясно и плачеше пак.
Че в разказа му за мене много не беше ясно; от това, което успях да отбера, ще кажа следното: че по неговите думи брат Де Ланда не ни е казал цялата истина за това защо и къде отиваме. И че в онези храмове, в които ни беше пратил брат Де Ланда, се пазело нещо, безценно за народа маи, но важно също така и за други народи. И че брат Де Ланда го беше търсил навсякъде, но не знаел къде именно да го намери.
Че тогава аз го попитах, значи ли това, че ние скоро ще изпълним поръчението, дадено ни от настоятеля, и той отвърна, че това наистина е така, обаче за моето благо, и за благото на всички маи и други хора в Юкатан, това поръчение не бива да се изпълнява. А защо, не можа да обясни.
Че думите му за неискреността на брат Де Ланда аз запомних, и когато се върнах след разговора с него, се уединих с брат Хоакин и със сеньор Васко де Агилар, и споделих мислите си с тях, и попитах знаят ли те нещо за поръчението ни, което аз не знам, и дали им е нареждал настоятелят да направят още нещо, за което на мене да не ми е известно.
Че и брат Хоакин, и Васко де Агилар се учудиха и не знаеха за такова; и ме попитаха кой ми е казал това. И че тогава аз им съобщих за разказа на водача, а също така за това, че този разказ трябва да се пази в тайна.
Че после видях, как сеньор Васко де Агилар говори с Ернан Гонсалес настрана, и онзи е изпаднал в смут. И че ние се съвещавахме същия ден и решихме все пак да вървим по-нататък, макар че водачът ни предупреждаваше за това, че напред още ни очакват нови опасности.“
За злато — отново нито дума. Затова пък моите предположения за водачите май започнаха да се потвърждават. Мелезът вероятно е искал да даде на испанците още една последна възможност да размислят и да се върнат. Той дори е бил готов да оклевети своя духовен баща, само и само да откаже испанците да вървят по-нататък. Искал е да спаси невинни животи или своята безсмъртна душа?
Както и да е, но да откаже испанците си е оставало трудна работа. За тези няколко дни, които уж делели отряда от целта на похода му, водачите нямало да успеят да го направят. Именно през тези дни е трябвало да се случат онези решаващи събития, заради които съставянето на отчета за експедицията изобщо е имало смисъл.