Обаче и Диего де Ланда явно не е бил толкова лесен. Разпитваният индианец извъртал и се опитвал да избегне отговора, но страхът му от кладата свършил работа — той издал кръстника си. Жалко, че конкистадорът не е бил по-настойчив и се е задоволил с онова окаяно мрънкане, което успял да измъкне от Ернан Гонсалес. Вероятно той просто го е смятал вече за полулуд и не е искал водачът окончателно да загуби разсъдъка си.
Нещо, което е важно не само за маите, но и за всички хора? Едва ли е ставало дума просто за съкровища. Но какво е могло да бъде това, изобщо не можех да си представя. Каква вещ и защо е била нужна на бъдещия епископ на Юкатан? Книги? Идоли? За какво са му? Дали е вярвал, че те притежават някаква магическа сила и се е опитвал да се сдобие с древните артефакти, съдържащи в себе си мощта и тайните на великия някога народ?
Разбира се, оставаше още един вариант — индианците са продължавали да лъжат, все още не губейки надежда да подплашат предводителите на отряда и да всеят смут сред редовите членове. Каквото и да ги е водило, с всеки ден от похода те отвеждали испанците все по-далеч от целта — в пущинаците, в дивите земи, където човешки крак вероятно никога не е стъпвал.
За всеки случай аз особено прецизно изследвах всички карти на Юкатан, предложени от Кюмерлинг и отбелязващи точките на разселването през различните периоди, независимо дали разучавах ранната, класическата или посткласическата (именно в нея е испанското нахлуване) епоха от историята на маите. Променяли са се разположението на селищата и техните названия, неизвестно от какво предизвикани миграционни потоци са местели индианците от едни места в други, едни градове били напускани, други били застроявани, трети били въздигани от руините — но онази територия, накъдето водачите са насочвали моите испанци, с хилядолетия си е оставала девствено пуста. Даже в разцвета на своята цивилизация, създали могъща империя, чиято власт се е простирала зад пределите на Юкатан, маите не са смеели да навлизат далеч навътре в тези земи на югозапад на полуострова си.
Изтичах до кухнята, сипах гореща вода в порцелановия чайник и го занесох в стаята. Да се излегна на дивана и да чакам чаят да се запари ми се стори кощунство, да не говорим за приготвяне на вечеря. Изобщо не усещах глад; чашата сладък чай загаси смътните сигнали на стомаха и ми позволи по-бързо да се върна към четенето.
„Че ние навлязохме в места лоши и гибелни, където почвата бе неустойчива и невярна и въздухът зловонен и задушлив. И че да се придвижваме можехме сега доста бавно, и водачите дълго пробваха пътя, преди да го посочат на другите. И че аз им сложих да ги съпровожда по един арбалетчик, опасявайки се от предателство и бягство на единия от тях, или и на двамата заедно.
Че скоро започнаха блата, където се въдеха непривични твари и опасни, и от тези блата се вдигаха гнилостни изпарения, от които се замайваше главата и се усещаше слабост в крайниците. Че двамата водачи станаха много неспокойни и проявяваха страх по непонятни причини, и че даже когато наоколо беше спокойно, понякога ни караха да напуснем мястото за почивка и да се преместим на друго място, и че при това обяснения не ни даваха.
Че онези свирепи индианци, които ни нападнаха преди няколко дена, и в боя с които ние загубихме деветима, повече не се появяваха. И че когато аз с удовлетворение казах това на Хуан Начи Коком, той стана печален в лицето, и ме предварди от напразната ми радост, и ми каза, че «канулите» се славят със своето безстрашие и че ако не са тръгнали след нас през блатата, това е, защото се боят не от нас, а от нещо друго, което се крие в тези блата.
Че в едно от местата пътеката, по която можехме да стъпваме, беше така тясна, че само един човек можеше да мине по нея, и затова ние вървяхме по нея в редица по един. И че от двете страни на тази пътека беше (тресавище?), тъмно и неизмеримо дълбоко. И че един от войниците, Исидро Мурга, не можа да се задържи на нея, и падна, и започна да потъва, и да вика за помощ, и друг, на име Луис-Алберто Ривас, се спря, за да му протегне ръка и да го извади. И че двамата погинаха в това блато, а очевидците на това казваха, че сякаш нещо дърпало потъващия надолу за краката, когато вече той почти бил се измъкнал, и че той дръпнал за ръката и своя спасител, и двамата се скрили от очи, и повече не се видели. И че водачите ни наредиха с цялата бързина да напуснем това страшно място, и така да избегнем нови жертви.