Че тази опасна пътека продължаваше доста дълго и преди настъпването на тъмнината ние все още не можехме да излезем на сухо място. И че аз наредих на всеки от войниците да казва високо името си по ред, за да не загубим никого, и всеки да следи за своите съседи да бъдат в строя. И че тази проверка я правихме постоянно, така че всеки се отзоваваше веднъж на минутата. И че въпреки тези мерки, ние загубихме още един човек, Игнасио Ферера, който вървеше в редицата последен и веднъж се обади и извика името си, а другия път мълчеше, и когато вървящият пред него се обърна назад, то не видял там нито Игнасио Ферера, нито неговите следи. И че тогава дадохме насмолена факла не само на оногова, който вървеше отпред на отряда, но и на този, който вървеше на опашката му, за да може така да плаши хищниците и изчезването му да бъде веднага забелязано.
Че така вървяхме още някое време, и после все пак стъпихме на твърда земя, и бяхме извънредно радостни, защото бяхме изнемощели и ни трябваше почивка. И че там направихме лагер, но водачите забраниха на половината от нас да спят, а казаха, че трябва да бъдат на стража, за да не станат лесна плячка на обитаващите тук демони. И че макар брат Хоакин да ги заплаши, че ще обади за еретическите им думи на брат Диего де Ланда, те бяха упорити и настояваха на своето.
Че беше направено, както те казаха, и половината спаха, а в това време другата половина бяха караул и после се смениха. И че този кратък сън беше непоносим, тъй като към светлината на огъня летеше всякаква блатна дребна гад. И че тези малки мушици хапеха през плата на дрехите, и от тях нямаше спасение. И че двамата водачи се намазаха с приготвено мазило, което и на цвят и по миризма напомняше котешки изпражнения, и предлагаха на другите, обаче се съгласихме само аз, брат Хоакин и още някои от нашия отряд, болшинството се отказаха.
И онези, които се съгласихме, с това си спасихме здравето и живота.“
Избърсах от челото си избилата пот и с усилие отворих вкопчилите се в листовете пръсти, после няколко пъти ги свивах и разпусках, за да си възстановя кръвообращението. Ето вече трета глава подред аз си играех сам със себе си на пътешествие по Юкатан, но за първи път усещанията ми бяха така реални, сякаш наистина трябваше да вървя в една редица с испанците, опипвайки почвата под тънкия слой блатна каша с гъвкава пръчка, издялкана от сапотилово дърво.
Дори нямаше нужда да се старая, за да си представя усещанията на патрула, седнал край огъня и втренчил поглед в храсталаците наоколо. Осветени от червения пламък, те сигурно се превръщат в плътна стена; на късчето твърда земя сред безкрайните тресавища ти се чувстваш като в обсадена крепост. Блатата живеят свой собствен живот: издават утробни стонове, изпускайки огромни балони газ, шумолят с тръстиките, скърцат с изпитващите стволове на дърветата. От време на време тази лепкава каша от задгробни звуци се разклаща от дивия крясък на някое нощно животно, отнемащо или отдаващо живот, а може би просто зовящо своята самка.
Да си отделиш погледа от храсталака не можеш нито за секунда — историята с нещастния Игнасио Ферера се бе случила само преди час-два, а гибелта на Мурга и Ривас бе наблюдавана от целия отряд, скован от ужас. Как да се обърнеш? Караулните си подхвърлят долнопробни шегички, спомнят си местните си наложници или жените и децата си — само за да престанат да мислят за смъртта. Да загинеш в сражение, като вземеш със себе си десетина индиански дяволи — не е страшно, можеш да успееш да погледнеш смъртта в очите и да останеш в паметта на другарите си като доблестен воин, това е достойно за един мъж. Не е като да се нагълташ с лепкав блатен бъркоч и да потънеш, за да те изяде на дъното на тресавището някаква гадна твар…
После въздухът започва ужасяващо да звъни, разлюлян от милионите миниатюрни крилца. Облаци от блатни мушици и москити се вият край огъня, облепват фенерите на стражата, пъхат се в ноздрите, в очите, в ушите, в устата. За да се спасиш, трябва непрекъснато да махаш с ръце; това не прогонва малките кръвопийци, просто им пречи да се впият в кожата ти. Не ти дават да се съсредоточиш, дразнят те. Вътре в теб назрява гняв, готов да се излее върху първия, който попадне пред погледа ти — независимо дали е враг или приятел.
Относително спокойно е на тези, които се решиха на унижението да се намажат с индианската гадост, смърдяща на котешки лайна. Нищо, сега ще трябва да понесат подигравките на своите страдащи другари. Вонята после ще изветрее, но виж, споменът за този поход през блатата…
„Че нощта мина спокойно, ако не смятаме досадливата дребна гад и на дневна светлина напредването продължи по-бързо, така че вече привечер успяхме да преминем опасната част на блатата. И че излязохме на място твърдо и сухо, откъдето отново започваше здрава гора с обичайните зверове. И че, успокоени, ние решихме да вървим по-кротко. И че пътят ни в този ден протичаше спокойно и мирно, и до следващия бивак никой от отряда не се изгуби и не биде ранен.