Когато всички липсващи думи бяха най-сетне преведени и главата бе преписана с индиго, аз вече с привичен жест добавих копието към увеличаващия се куп на моя собствен екземпляр на дневника на конкистадора, а оригинала прибрах в кожената папка. Умората и сънливостта започнаха да ме надвиват, но аз бях с твърдото намерение да се сдобия със следващата част от книгата, преди да си легна да спя. До бюрото дотичах за десет минути.
Още от прага се чуваха нечии гласове. Отначало реших, че сега ще срещна някого от своите колеги или клиенти, но вече след секунди разбрах, че просто е включен телевизор. Служителят седеше, прикован в екрана, разлял доволна усмивка, която така бе изкривила чертите му, че едва го познах. Вместо обичайния кисело-презрителен поздрав той ми кимна, без да се откъсва от телевизора и прошепна:
— Само секунда… Ей сега ще свърши.
Сложих черната папка на бюрото и огледах рафтовете, опитвайки се видя на тях нейния кафяв близнак. Втората папка не се виждаше никъде: сигурно беше в другата стая.
— Чухте ли? Нашата е победителка в световния конкурс за красота! Московчанка! — гордо изрече служителят, като намали звука. — Ето това са трите кита, върху които се държи великата ни държава: нефта, оръжието и жените!
Премълчах си, не показвайки никакъв интерес. Тогава той се усети с кого говори, изкашля се, за да възвърне обичайния си вид, и лицето му отново се вкамени.
— Ама и това ли е готово?! — той повдигна лявата си вежда; руменината бързо изчезваше от бузите му и със същата скорост живите емоции отстъпваха място на изкуствените.
Вместо отговор аз приплъзнах към него папката. Той надникна вътре, после извади и ми подаде плика с хонорара.
— Следваща част няма, веднага ви предупреждавам — като улови в очите ми незададения въпрос, отряза той.
— А кога ще има?
Вероятно съм изглеждал доста глупаво и толкова разочарован, че служителят не можа да сдържи покровителското и малко съчувствено подсмихване. На мен ми беше все едно какво си мисли той за мен, стига да кажеше, че за пета глава мога да мина още утре.
— Нямам представа! — стовари се острието на гилотината. — Клиентът ни не е идвал през последните дни. Отбийте се в края на седмицата или просто ми напомнете вашия телефон, ще ви звънна.
— А, не, благодаря, няма нужда, аз ще мина, аз тук често минавам… — мислех си, че сега наистина ще минавам покрай тази проклета агенция по десет пъти на ден.
— Е, както искате — той сви рамене и като се пресегна към копчето на телевизора, увеличи звука.
— Довиждане — казах аз.
На ти сега. Излязох навън и като затворих очи, вдъхнах въздуха с миризма на изгорял бензин и на редките ноемврийски бури. Вслушах се какво става вътре в мен… Като че ли гледах отражението си в бъчва с дъждовна вода, каквито стоят до вилите и до селските къщи. Моят люлеещ се силует плуваше в ленивата тъмна вода, на чиято повърхност кой знае защо лежеше самотен кленов лист. Гледах себе си от бъчвата уморено и равнодушно. Апокалипсисът засега все още не е настъпил, просто бавят главата. По дяволите всички. Поне ще се наспя.
Вкъщи се върнах съвършено без сили и опустошен, но умората ми бе лепкава като захарно петле на пръчка и също така сладка, с лек горчив привкус. Пъхнах се под пухения юрган и взех купената книга за маите, но така и не успях да я отворя. Мислите ми се заплетоха, смесиха се с неверни образи, нахвърляни от въображението ми и след няколко секунди фунията на съня вече ме всмука целия.
Тази нощ най-сетне сънувах кучето си и си спомням, че дори насън бях много радостен. Излиза, че в апартамента ми, в кухнята имало една малка вратичка за някакво килерче. Точно в него е живяло кучето ми през цялото това време, докато аз съм го смятал за умряло. В този сън кучето започна да драска по вратата, искайки да излезе, и когато го пуснах навън, беше толкова щастливо, че ме облиза целия, като особено много се стараеше да уцели с мокрия си език носа и ушите ми. После, естествено, дойде време да го изведа на разходка. Това можеше да се определи по обичайните признаци: кучето започна да ме гледа в очите, да тича към външната врата, а после, вече отчаяно да ми обяснява желанието си с намеци, ми донесе със зъби каишката си.
От сън към сън се променяха всъщност само обстоятелствата, при които аз откривах, че то всъщност не е умряло, ами точно обратното — чувства се прекрасно, иска да го нахраня, да го разходя, пък и да играя с него по време на разходката, като му хвърлям пръчки, които то да ми носи обратно.
Понякога, както днес, откривах, че през цялото това време то е живяло някъде близо до мен, просто аз не съм го знаел. В други варианти на това видение кучето действително е умряло, но самото то не е знаело, затова, докато аз съм се държал с него като с живо, смъртта му е била като наужким. Тук главното бе да се играе по правилата, да не плача за него и изобщо да нямам прояви на жалост — с една дума, да правя всичко, за да не може то да се досети, че повече го няма. Впрочем при неговата жизнерадост и кипяща енергия това не беше толкова трудна задача. Накрая оставаха сънищата, в които то просто отново беше с мен без каквито и да било обяснения и в тях аз нищо не знаех за неговата гибел. Тези сънища, най-леките и светлите, обичах най-много.