Сега трябваше да се разхождаме по непознат за мен парк; както обикновено, му махнах каишката още щом се озовахме на разстояние от уличното платно. То нямаше търпение да потича по тревата; никога не се реших да го лиша от това удоволствие. Когато кучето беше живо, заради моето домошарство то трябваше по цял ден да се въргаля — зимата на дивана, лятото на пода. Сега, изтръгвайки се от царството на мъртвите за кратко съществуване в моите сънища, на него отдавна му се искаше да си спомни за какво го е създала природата. Сетерът е ловджийска порода и аз знаех от какво лишавам кучето си, затова се стараех с нищо да не го ограничавам, когато ние рядко успявахме да излезем в парка или някъде на село — независимо дали наяве или не.
След известно време кучето се втурна нанякъде толкова далече, че го загубих от погледа си. Затова докъм дванайсет през нощта, когато се събудих да отскоча до тоалетната, не ми оставаше нищо друго, освен да обикалям една след друга пронизаните от слънчевите лъчи алеи на летния парк, повтаряйки като с навита пружина името му. През цялото това време кучето ми тичаше някъде наоколо, без да успея да го мерна, и ту отляво, ту отдясно, оставайки на неголямо, но недосегаемо разстояние, от храстите се чуваше радостен лай.
Когато станах, първата ми работа, още преди да вляза в банята, беше да отида в кухнята и много сериозно, и с цялото възможно внимание да изследвам стените там.
Малка вратичка нямаше никъде…
Като си обещах, че няма да се втурна към преводаческото бюро, а ще издържа поне до утре, аз си измислих с какво ще се занимавам през този празен ден. Като начало — благоприлична закуска, с кафе и вестник, какъвто нямах през последните дни заради трескавото увлечение по испанския текст. След това — бавно и щателно изучаване на книгата за маите, в която разчитах да намеря отговорите на някои въпроси, които не ми даваха мира заради недомлъвките на Кюмерлинг.
След няколкото дни на чай и сандвичи, подходящ избор за закуска ми се стори малко скучната, но безупречна за здравето овесена каша. За да придам на това затворническо-войсково блюдо известна празничност, след като сварих кашата, й добавих течен цветен мед. Докато изстиваше, отворих днешния вестник, изваден от пощенската кутия.
Първа страница беше изцяло посветена на земетресението в Америка и на Карибите, а две снимки, на четвърт страница всяка, демонстрираха напълно разрушените столици на Хаити и Доминиканската република. На Хавана май също не й се бе разминало.
Цялата втора страница бе заета с подробното интервю с победителката на конкурса за красота „Мис Вселена“, рускинята Лидия Кнорозова. Нейна голяма снимка с инкрустираната с брилянти кралска корона беше поместена направо в средата на страницата. Това всъщност бе една от най-странните кралици на красотата, каквато бях видял през живота си.
Преди всичко, за разлика от девойките, които обикновено участват в подобни конкурси, рускинята определено беше доста прехвърлила трийсетте. Лицето й бе, трябва да се признае, приятно, но че самата Венера е целунала момиченцето по челото при раждането му, не можеше да се каже. Лидия Кнорозова печелеше по-скоро с чар — с меката полуусмивка на пълничките устни, с трогателните бръчици край ъгълчетата на очите — фотографът дори не си беше направил труда да я гримира основно, за да ретушира възрастта на кралицата. Тя изобщо не приличаше по нищо на нимфетките с огромни сини очи, които традиционно представляват Русия на такива конкурси. При цялото си желание не можех да разбера по какъв начин тази миловидна, но с доста обикновена външност жена е успяла да впечатли журито, когато до нея се извисяваха на своите стигащи до небесата главозамайващи крака знойните волооки мулатки от Венецуела и Аржентина.
Заинтересуван от тайната на Лидия, аз прочетох интервюто й. Никакви обяснения как е победила, рускинята не даваше. Вместо това разказваше за жизнения си път и кариера — тя е старши научен сътрудник в някакъв културоложки институт — и благодареше за възпитанието и поддръжката на своите родители, както е прието в такива случаи. С особено голяма топлота Кнорозова говореше за болния си баща, за лечението на когото тя смяташе да използва цялата сума, която й се полагаше заедно с кралската титла.