Никаква определена цел или маршрут нямах; повече си гледах в краката, отколкото наоколо, заради което на няколко пъти се блъсках във възмутени минувачи, и се стремях да се забия колкото се може по-далече в разни глухи улички, каквито все още ги има само в центъра на Москва. Бродех и бродех, без да обръщам внимание на пронизващия вятър, на започващия дъжд; през това време се мръкваше — и навън, и в душата ми. Сградите взеха все повече да си приличат, превръщаха се в плътна стена, улицата ставаше омагьосана клисура, и сивата ивица на небето над главата ми все повече притъмняваше. Кой знае защо хората, живеещи в тези сгради не бързаха да палят лампите и прозорците им оставаха слепи и черни; това беше противоестествено и на мен ми ставаше все по-неуютно.
Стори ми се, че стените на тази клисура, като в древен мит, започнаха да се събират и могат да се сблъскат във всеки един момент, като ме стрият на прах. Подчинявайки се на тази безумна мисъл, че трябва да успея да изскоча измежду тях, аз крачех все по-бързо, после побягнах. Палтото ми се разтвори, косият и силен ноемврийски порой ме удари право в гърдите, а леденият вятър залепи ризата за мокрото ми тяло. Но не спрях да се закопчея, страхувах се да спра и тичах, докато не видях недалеч няколко осветени прозорци. Дъждът биеше в очите ми и пречупените от водните лещи светещи точки играеха, преливаха се, превръщаха се в звезди, които ми сочеха пътя.
Когато най-сетне се добрах до сградата със светещите прозорци, разбрах, че стоя пред същата онази детска библиотека, в която сега се намираше моето преводаческо бюро. Пътят оттук към къщи ми беше познат. Като постоях на прага му десетина минути, аз най-сетне дойдох на себе си, загърнах палтото си и прегърбен поех към къщи.
Макар че след като отключих вратата си с медния ключ, веднага си взех гореща вана, но въпреки това не успях да се опазя от разболяване. Цяла нощ ме преследваха задушаващи видения: ту се оказвах под приличащото слънце в безкрайна пустиня, в която колкото и да вървиш по нагорещения пясък, не можеш да се придвижиш и крачка напред; ту изведнъж потъвах в блато насред тропическа гора. В един от особено страшните моменти, когато започна да ми се струва, че въздухът в този свят скоро ще свърши и аз непременно ще умра, кошмарът едва-едва разхлаби хватката си и аз, задъхвайки се, успях с труд да изплувам от дълбините на сънищата към повърхността.
Леглото ми беше цялото мокро. Тресеше ме, челото ми гореше, а гърлото ми бе пресъхнало. Събрах всичките останали ми сили, едва отметнах притисналия ме юрган и няколко дълги минути просто лежах в леглото, без да съм в състояние да стана на крака. В ушите ми равномерно чукаше кръвта ми и звукът на биенето й рисуваше във въображението ми роти войници, с марш минаващи пред трибуната, от която аз приемах парада. Трябваше само да притворя очи, за да разгледам това призрачно войнство, когато водовъртежът на съня отново ме всмукна целия.
Следващия път дойдох на себе си от ужасен студ, който пронизваше тялото ми. Треската така ме тресеше, че ми бе трудно дори да вдигна ръка да си пипна челото, за да си проверя температурата. Опитвах се да стигна до пода и да вдигна падналия юрган, но все не успявах. Трябваше да използвам хитрост: изхлузих се до края на леглото, наведох се и се свлякох долу. Сега вече нямах избор: за да не прекарам остатъка от нощта на студения паркет, трябваше да се накарам да стана и като напипам юргана, поне да се завия отново, а ако успея — да се довлека до кухнята за аспирин.
Обаче всичко стана съвсем другояче, отколкото предполагах. Когато все още стоях на четири крака на пода, опитвайки се да напипам в дълбоката тъмнина кой знае къде хлъзналия се юрган, от дъното на стаята ми се счу нечия отчетлива въздишка.
Прозорците оставаха плътно закрити от завесите и заради влажното време небето беше съвсем черно. Сигурно беше четири или четири и половина през нощта — мъртво време, когато дори последните гуляйджии вече са се прибрали по къщите си, а честните труженици доспиват последните сладки часове, уличните лампи са изгасени и улиците на града са пусти като при чумна епидемия. Заради това в стаята ми цареше пълен мрак, който бе разтворил в себе си и очертанията на мебелите, и черния правоъгълник на вратата към коридора, и пода, и тавана със стените. Затова нямах никаква възможност да различа онзи или онова, което се намираше, ако вярвам на слуха си, само на няколко крачки от мен.
Въпреки цялата невероятност на чутия от мен звук, овладя ме пълната увереност, че той не ми се е сторил. Притиснах гърба си към леглото и страхувайки се да не бъда нападнат изневиделица, протегнах напред ръце. После преглътнах и с хриптящ глас (само да не се превърне в истеричен вик!) попитах: