— Кой е там?
Спомняйки си този миг, разбирам, че напълно сериозно очаквах да чуя отговор. Въздишката беше дотолкова истинска, че аз дори не си задавах въпроса как неизвестният гост е успял да проникне незабелязано в жилището ми, а просто го приех като даденост. Все още седях на пода и слепешком движех напред треперещите от умора и напрежение ръце, сдържайки изтръгващото се от гърлото ми дишане и напразно вслушвайки се в тишината. Повече не се чу никакъв шум; но като прекарах в тази нелепа поза още поне десетина минути, аз успях да се убедя сам в това, че счулият ми се звук е бил очевидно изостанало парченце сън. Това ми помогна да събера смелост и като станах най-сетне от пода, да намеря копчето на настолната лампа. Блесналата светлина още веднъж ми доказа, че просто се е разиграло въображението ми. В стаята нямаше никого. Решително се хвърлих към стенния ключ за осветлението и с треперещи крака обиколих целия апартамент, като особено внимателно изучих онова място, откъдето, както ми се струваше, дойде звукът.
Когато се уверих, че в цялото жилище освен мен няма никой друг, аз най-сетне седнах на кухненския диван и извадих от бюфета кутията с лекарства, която държах там. С щръкнал под мишница термометър, аз ровех в белите хартиени опаковки и тубички с лекарства, докато не открих бързоразтворимия аспирин и още нещо, свалящо температурата. Стълбчето с живак допълзя до чертичката с четирийсет градуса и там остана; положението беше сериозно, така че за всеки случай изпих и шумящия аспирин, и другата таблетка. Чешмяната вода миришеше на ръжда и хлор, но аз я пиех така жадно, че не обръщах внимание на гънките струйки, които се стичаха надолу по брадата ми. Едва когато утолих жаждата си и се изтрих с ръкава на халата, с усмивка си спомних кадрите от някакъв филм, който бях гледал, където скитащ по пустинята странник също така яростно се нахвърляше на извора в случайно срещнатия оазис. Какво пък, тази нощ аз също бродих сред дюните…
Налях си чаша с вода евентуално за после и без да загася в кухнята и вестибюла, се върнах в леглото. Към сутринта температурата ми малко спадна, но повече от седмица не посмях да излизам навън по-далеч от магазина за продукти зад блока. Дори тази скромна експедиция изискваше от мен толкова усилия, че всякакви мисли за връщане в преводаческото бюро моментално извикваха слабост в коленете ми и леко гадене.
Макар и да си казвах, че причината за стоварилата се върху мен болест е разходката ми под дъжда, тъничко гласче вътре в мен не спираше да твърди, че работата изобщо не е в това. Да предположа, че ме е покосила вестта, че продължението на дневника на конкистадора никога повече няма да видя, беше смешно за моя разум, но и напълно да го отричам не бих се решил.
Ако това наистина беше простуда, тогава тя бе крайно необичайна: нито кашлица, нито хрема, нито други характерни симптоми така и не настъпиха. Вместо това всяка вечер ме мъчеше температура, а денем тя се сменяше с противна слабост. Сигурно щях да заподозра, че нещо не е наред и щях да се обърна към лекар, но трудното дишане и свирещите хрипове, с които въздухът излизаше от дробовете ми, добавяха на тази болест прилика с бронхита, от който често страдах в детството си.
Който няма постоянна работа, той няма нужда да се оправдава пред работодателя си заради отсъствията си по болест, а значи — няма и сериозна причина да ходи на лекар. Реших да се доверя на собствените си медицински знания и способности и в течение на седмица и повече методично унищожавах запасите си от аспирин и синапени лапи. Денем повечето време седях в кухнята, като си свих от няколко одеяла уютно гнездо и преместих чайника на една ръка разстояние. Нощем, когато очите ми вече сами се затваряха, се промъквах в стаята, където още малко четях в леглото, преди за последен път подозрително да се огледам наоколо и да изгася лампата.
Отново и отново прехвърляйки през ум онова, което се случи с мен вечерта, когато бюрото за преводи ми отказа продължението на работата над дневника, разбирам, че именно тогава започнаха да ме спохождат странните явления, които ме увлякоха в следващите дни и седмици. Затова с такива подробности разказвам за неща, наглед безсмислени и недостойни за внимание, като моите сънища и глупави страхове.
Трезво погледнато, не мога да кажа, че историята с изчезването на моя предшественик не ми направи никакво впечатление. През първата вечер нямах нито сили, нито желание да мисля за това. Вестта, че моите приключения с дневника са завършили, до такава степен ме опустоши и ме доведе до отчаяние, че аз, който се смятам за спокоен, разумен и дори малко флегматичен, в края на краищата няколко часа се скитах под дъжда в типичен нервен пристъп.