Трудно е за обяснение защо някакво старо испанско повествование така ме бе омагьосало; за това ще трябва прекалено дълго да описвам предишния си живот — скучен, самотен, лишен от смисъл и приключения. В онзи момент, когато дневникът на конкистадора за първи път попадна в ръцете ми, аз почувствах, че случайно се озовавам в епицентъра на някакви удивителни събития. Те явно не принадлежаха към моя прашен малък свят, но точно затова толкова по-решително имах намерение да се хвана за тях — та нали те можеха да ми позволят поне за кратко да се измъкна от рутината. Даже и авторът на дневника да не примамваше читателя с обещания за някакви тайни, щедро разпилени сред редовете на творението му, аз въпреки това сигурно бих превеждал със същия ентусиазъм глава след глава и със същото нетърпение бих тичал като хлапе към бюрото, за да взема продължението. Но пък мислите за това, че разшифровайки записките, аз се причислявам към тези тайни и може би преживявам най-увлекателното си приключение, на което бих разчитал в своя унил живот, правеха раздялата ми с изпълняваната работа съвършено непоносима.
Когато този проклет испанист изчезна, а служителят в бюрото в пълната си увереност, че цялата тази история е свързана с моята книга, едва ли не изпаднал в истерия, ме изгони, аз още дълго обмислях случилото се. Отначало ми се струваше, че той не е успял да ме уплаши и да ме накара да се откажа от превода на дневника. Ако всички тези събития наистина бяха свързани с книгата, това само й придаваше — а значи и на всичко, което се случи с мен — изключителност.
Обаче не всичко беше така просто. Можех да си играя на смел малък изследовател колкото си искам, но слуховите халюцинации никога преди не ме бяха поставяли в такова жалко състояние, като през онази нощ, когато ми се стори, че има някой в стаята. Някаква част от мен вече бе повярвала на служителя от бюрото и отсега нататък аз бях готов за всякакви опасности. Но въпреки всичко тези страхове не можеха да ме откажат да продължа работата. Рискът само подчертаваше важността и сериозността на това, което ставаше.
Залогът се вдигаше.
Бедата беше другаде: останал без никакви следи от клиента си, аз губех надежда, че ще мога някога да видя продължението.
В живота аз често използвам една малка хитрина: ако много силно искам и очаквам нещо, предварително си казвам, че нищо няма да излезе и всичките ми надежди, както обикновено, ще завършат с пълен крах. От една страна, това ми позволява предварително да свикна с мисълта за невъзможността да се изпълни това желание и с помощта на тази имунизация да смекча разочарованието. От друга — настройвайки се за неуспех, сякаш се опитвам да си направя заклинание срещу него; получава се своеобразно урочасване наопаки. Така реших да постъпя и този път.
Убеждавайки себе си, че книгата повече няма да я видя, намирах дори известна полза от разболяването си. Слабостта на тялото не ми позволяваше да отстъпя пред душевната слабост и безкрайно да се връщам в кантората, вярвайки, че въпреки всичко един прекрасен ден следващата глава все пак ще се окаже там.
Обаче да се сбогувам с Юкатан, да си призная, никак не беше леко и да го направя веднага ми изглеждаше невъзможно. Стараех се постепенно да снижа дозата, като пийвах в кухнята чай със сладко от вишни и старателно изучавах двете купени книги в търсене на отговора на заинтригувалия ме въпрос за аутодафето.
В една от тези тихи вечери направих плашещо откритие. В справочника към книгата на Е. Ягониел намерих, че брат Диего де Ланда се споменава на две различни места. Преди ми се струваше, че след като прегледах целия труд, забелязах само един раздел, посветен на юкатанския епископ. Второто споменаване посочваше страница в съвсем различна част на тома, но отначало аз не му придадох значение.
След като изнамерих нужната страница, не повярвах на очите си. Това беше плътен лист от хромова хартия, покрит отгоре с тънкия воал от полупрозрачна оризова хартия. Именно с такъв пиетет поднасяха най-важните илюстрации в многотомните съветски енциклопедии от петдесетте години техните издатели.
Отблъснах тома от себе си, сякаш се бях изгорил.
Разбира се, нищо чудно нямаше, че в такава книга също бяха сложили илюстрация. Но аз държах в ръцете си Ягониел далеч не за първи път, вече нееднократно съм прелиствал целия том от кора до кора и бях готов да се закълна, че по-рано тази вложка просто я нямаше. Не бих могъл да я пропусна при цялото си желание: в книгата се срещаха и други рисунки, но всички те бяха направени на обикновената хартия, точно същата, на каквато бе напечатан текстът. Дебелият, едва ли не картонен лист, при това снабден допълнително с оризова хартия, се отличаваше от общата маса страници. Сега не можех да разбера как съм успял да го пропусна преди: само да погледне човек книгата отстрани и бялата вложка моментално се набиваше в очи.