В главата ми веднага взеха да се въдят разни странни и лепкави мисли за дяволщини и аз даже сериозно се попитах дали да не изхвърля Ягониел през прозореца, докато не е станало късно. Но съблазънта да науча повече за тайнствения францисканец се оказа прекалено голяма и аз със смехотворна предпазливост, като се стараех да не докосвам книгата с ръце, приближих лице към настоятеля на Исамалския манастир.
Портретът му заемаше цялата страница. Това беше черно-бяла репродукция на рисувана с маслени бои картина. Тези бои точно подхождаха за изобразяването на Диего де Ланда: студеният блясък в очите бе предаден от художника дотолкова натурално, че да се откъснеш от тежкия поглед на настоятеля бе невероятно трудно.
Има такива портрети, които улавят този, който ги разглежда и вече не го пускат. Независимо от каква точка разглеждате такива платна — хората на тях сякаш винаги гледат право в очите ви и затова са като живи. Това например е характерно за Джокондата, но и други работи на Леонардо понякога крадешком наблюдават музейните посетители. Впрочем, не само Да Винчи е такъв: някъде бях чел за един малко известен испански художник, който е бил обвинен за връзки със Сатаната и едва не го изгорили на кладата, дотолкова портретите му приличали на оригиналите. Макар че всъщност, не, работата била друга: изобразените хора скоро умирали, затова пък на неговите портрети си оставали съвършено като живи… Някои дори според мен вярвали, че може да се надяват на вечен живот, ако се откажат от тленната си обвивка и се преселят на едно от вълшебните платна, така че опашката от клиенти при този майстор никога не секвала. Жалко, не помня как завършваше тази красива история, която вероятно е вдъхновила Уайлд за създаването на неговия „Портрет“. Който и да било полинезийски абориген не би я сметнал за смешна и неправдоподобна: ако не бъркам нещо, те и досега отказват да позират, дори да се снимат на лента, страхувайки се, че изображението им ще им отнеме жизнената сила. Както и да е, няколкото некачествени малки репродукции на портретите от онзи художник, съпровождащи текста, поразяваха въображението. Помня, че тогава аз реших да тръгна за Испания, за да ги видя в оригинал. И както става обикновено, не само че не тръгнах, но и в края на краищата забравих и името на майстора; постепенно началното ярко впечатление и предизвиканото любопитство избледняха и се загубиха сред нови преживявания.
Обаче при вида на портрета на Диего де Ланда аз веднага се сетих за тази история — може би защото картината по нещо приличаше на видените тогава от мен репродукции. Не се наемам да твърдя, че тя е принадлежала на четката на художника, продал се на Дявола, но магически свойства тя притежаваше в същата степен. Брат Де Ланда бе предаден сполучливо от художника: той беше дотолкова жив, че аз дори се разкаях за леността си, която ми попречи по-усърдно да уча испански: ако сега ми заговори портретът на настоятеля, аз дори няма да мога да му отговоря нещо смислено.
Освен всичко друго, картината беше много странна. Класическата традиция, по която е рисувана, не допуска лекомислие — достатъчно е да погледнем картините на Веласкес, за да го разберем. Бледите восъчни лица и белите дантелени яки остават единствените светли петна на такива портрети; останалата част от платното обикновено е потопена в сумрак. Какъвто и да било израз върху тези лица отсъства, те са безстрастни като посмъртни маски; тази школа проявява известна доза снизходителност само към децата, на които понякога е позволена дяволита усмивка. Няма сюрпризи и във всичко, което се отнася до позите, в които са нарисувани хората.
Затова и портретът на францисканеца изглеждаше като изкусен фалшификат на работите от тази школа, както и цялата книга на Ягониел — фалшификат на сериозно научно издание. От гледна точка на стила не можеше да се заядеш за нищо, но виж самият персонаж…
Брат Диего де Ланда беше нарисуван анфас. Всички чертички и вдлъбнатинки, предадени от майстора с великолепно чувство за светлина и сянка, както и напрегнатата извивка на тънките безкръвни устни, и внимателният поглед на двете, подобни на черни испански маслини очи — всичко в лицето му издаваше крайна тревога. И сякаш това не беше достатъчно, настоятелят бе вдигнал ръка с изправен показалец право пред себе си, като че ли заплашваше или предупреждаваше за нещо.