Като цяло той изглеждаше именно така, както ми го рисуваше въображението: високо чело, уголемено още повече от плешивината, остри скули, едър нос с гърбица, подпухнали клепачи и сенки под очите…
Под портрета нямаше никакъв текст. Съставителят на изданието се беше ограничил с кратката бележка „Диего де Ланда“ и годините на живота на юкатанския епископ. Още повече ме учуди това, че в цялата глава, сред която се беше озовал този портрет, Де Ланда не се споменаваше нито веднъж. Беше съвършено неясно от каква логика се е ръководил съставителят, слагайки портрета на францисканеца именно в този раздел, посветен на вярванията на маите и описанието на някои техни обреди.
Озадачен, забравих за всички суеверия и щателно прелистих главата от начало до край. За случайния читател тя не оставяше съмнения в това, че портретът на Де Ланда е могъл да попадне точно тук само поради грешка на печатницата или на издателя. Но колкото повече си мислех за това загадъчно разполагане на илюстрацията, толкова повече ми се струваше: францисканецът се намира тук заради прищявката на самия автор.
Листът с репродукцията заемаше дясната част на отворената книга. Лявата бе закрита от обърнатия лист оризова хартия, което пречеше да се види едновременно цялата книга отворена и да се свърже съдържанието на двете страници, затова тази мисъл ми дойде в главата далеч не веднага.
Цитирам целият текст, който видях отляво.
„По време на провеждането на ритуалите, свързани с човешки жертвоприношения, на жреца са помагали четирима възрастни мъже, които в чест на боговете на дъжда са наричани Чаки. Всеки от тези Чаки е държал ръцете и краката на жертвата, сложена на специален олтар, в това време гърдите й са отваряни от още един човек, който носел титлата Наком (титла на военен вожд). Друг служител на култа бил Чилам, своего рода шаман духовидец, който в състояние на транс получавал «послания» от боговете. Неговите пророчества обикновено се интерпретирали от събранието на жреците.
За човешките жертвоприношения се използвали пленници и роби, но най-често в жертва са принасяни деца (незаконородени или сираци, които били купувани специално за тази цел). Обредите за принасяне в жертва именно на хора, а не на животни, се утвърдили в Юкатан заедно с господството на войнственото племе толтеки. За важни церемонии се използвали жертвеници върху култови съоръжения — най-често храмови пирамиди.
Провеждането на всички ритуали много стриктно се определяло от календара и преди всичко — от календара на 260-дневния цикъл. Ритуалните свещенодействия били наситени със символичен смисъл. В тях например много често фигурирали цифрите 4, 9, 13 и посочване на цветовете, свързани със страните на света. Няма съмнения в това, че най-важните ритуали били насрочвани за настъпването на новата година.“
По-нататък авторът преминаваше към разсъждения за тънкостите на съответствията между двете приети от древните маи календарни системи. Тук аз бързо затънах, защото вече нямах никакви сили да чета: в предишните три абзаца видях нещо такова, което напълно парализира способността ми да разбирам текста и да се задълбочавам в него.
Лаконично нахвърляният от Ягониел обред на жертвоприношението абсолютно съвпадаше с онова, което бях видял в своите кошмари. Мислите ми лудо се завъртяха. Възможно ли е да съм се натъкнал на описанието на този страшен ритуал още преди да попадне при мен дневникът на конкистадора? Може би ужасяващата, но с нещо притегателна картина ми е останала в паметта откак още като дете съм прочел някаква приключенска повест за изследването на Южна Америка? Разумът ме е накарал да я забравя тогава; тя е изпаднала в тъмното подсъзнание и едва сега се е изкатерила нагоре по въжената стълба, която й е хвърлил моят конкистадор… Но нима може окончателно да се забрави нещо, до такава степен уплашило те в детството?
В тези три абзаца имаше и още нещичко, „… които в чест на боговете на дъжда наричали Чаки…“. Къде съм срещал това име? Дали нямаше нещо, свързано с него във втората глава на дневника? Скочих от дивана и се втурнах в стаята, където на бюрото ми стоеше купчината листове с превода ми. Нужната ми дума се оказа най-накрая: това беше нескопосано предадената от мен рисунка на приказното уродче, под което с латински букви беше написано „Спас“.
Отново препрочетох цялата глава и като тропически порой, чийто повелител се явява това божество, ме заля съзнанието, че с мен става нещо необяснимо и зловещо. Всички детайли на историята ми се струваха сега взаимосвързани: и единият, преждевременният дъжд, излял се върху челния отряд на конкистадорите по същото време, когато техните другари ги е застигнала страшна и неизвестна съдба; и другият, окъснял, леден, който ме тури под домашен арест, и жертвоприношенията, които видях насън. Повече не се съмнявах, че зад всичко това стои определен скрит смисъл, който си оставаше засега недостъпен за мен.