Когато сервитьорката ми донесе фасула, аз хвърлих поглед към баджа на гърдите й и попитах:
— Кажете ми, Лена, какво е станало с вашите съседи? — и врътнах глава нататък, накъдето ми се стори, че се намира моето бюро за преводи.
Момичето замря, като гледаше безсмислено с огромните си сиви очи, заобиколени от удвоени с черен туш мигли и учудено се втренчи в мен. Помислих, че тя е решила, че се интересувам от съседите й вкъщи или току-виж, че съм неин таен обожател, затова побързах да уточня:
— Говоря за преводаческото бюро, знаете го, което откъм уличката в тази сграда — за да отхвърля всички съмнения, аз посочих пода.
Тя стисна устнички и с подозрение присви очи. Като се стараех да изглеждам безгрижно, взех с вилицата си малко салата и се опитах да я лапна, но ръката ми подло трепна и парчето се пльокна на масата. Понечих да взема салфетката, но сервитьорката се оказа по-пъргава. Докато тя бършеше масата, аз, обръщайки се към игривата опашчица от боядисаните в платинен цвят коси на врата й, пелтечех:
— Аз просто работя за тях… Като преводач. Бях болен почти две седмици, днес се почувствах по-добре, идвам, а то затворено и запечатано. Не знаете ли какво е станало? Кога ще отворят?
— А вие вестници не четете ли? В „Московский комсомолец“ половината от рубриката „Спешно за броя“ предишния четвъртък пишеше за това — като спря да бърше, каза тя. — Ние дори специално го изрязахме, искате ли да го видите?
Малкото хартиено квадратче, където криминалният репортер описваше историята на моята кантора, беше цялото омърляно от ръцете, които са го пипали, и покрито с мазни петна. Явно не съм аз единственият, който се интересуваше от тази история, и на сервитьорките вече им е омръзнало да я разказват по десет пъти на ден. За да не се откъсват от работата си, те просто бутаха в ръцете на поредния любопитен клиент вестникарската изрезка.
„Московските убийци са започнали да крадат труповете“ — многообещаващо гласеше заглавието. Именно заради такива статии през последните десет години престанах да чета този любим в юношеството ми вестник.
„Зверско убийство и ограбване е извършено в сряда в бюрото за преводи «Азбука» на «Староконюшеная» улица. Неизвестните престъпници проникнали в офиса на фирма «Азбука», предполага се, че са неутрализирали намиращия се там служител И. П. Семьонов и са ограбили бюрото. Злосторниците вероятно са действали по сигнал и са търсели пари и документи. От офиса са изчезнали доста книжа и сейфът, в който се е съхранявал седмичният оборот на фирмата. Офисната техника престъпниците не са взели.
Основната загадка за следствието си остава това, къде убийците са дянали тялото на И. П. Семьонов. В смъртта му милицията не се съмнява: на пода е открита голямо количество кръв от същата група на Семьонов. Според мнението на съдебната експертиза, такава кръвозагуба определено говори за смърт. Самият труп обаче на мястото на престъплението не е открит. Водещите следствието от Московската криминална милиция смятат, че крадците са могли да го вземат със себе си и да го закопаят впоследствие в подмосковните гори или да го хвърлят в река Москва. Но за какво им е трябвало да го правят, милицията засега не може да каже.“
— Че те тука ще ти напишат ли истината? — насмешливо попита хриплив женски глас зад гърба ми.
Стреснах се и се обърнах. Зад мен, опирайки се на дългия прът на парцала за миене, стоеше чистачката — жена на около петдесет със слабо зло лице и прошарени тъмни коси.
— Истината ли? — задавих се със салатата и оставих вилицата.
— Истината, истината… Че всички врати били заключени отвътре и ключът е стърчал в ключалката от вътрешната страна, че там кървища е имало поне пет литра, сякаш са го разпорили целия, а трупът после са го влачили по офиса поне пет метра нанякъде: следата се точи, точи, а после се прекъсва изведнъж… И че сега клиенти са ни само милицията и журналистите — злобно завърши тя.
— Ами вие откъде знаете?
— Нали ви казвам, докато ровеха из офиса, всички идваха при нас да обядват. Ония, дето са с висок чин, разбира се, мълчаха, а виж, младичките милиционери, които пазеха — не можеха да се сдържат… Ето, Ленка все я ухажваше един, та й разправи всякакви неща. Нали, Лена?
Сервитьорката, която току-що ми донесе блюдото с шашлика и пържените картофи, кимна в съгласие, но нищо не каза.
— Така че… Наздраве — заключи чистачката и като дрънчеше с кофата, изчезна по дългия коридор.
Десетина минути аз замислено ровех с вилицата в парченцата превъзходно опечено, сочно месо и ту ги сгребвах на купчинки, ту отново изравнявах по чинията пържените картофи. Да се накарам да ги сдъвча и да ги глътна, не можех: достатъчно беше да поднеса към устата си парченце шашлик и главата ми се замайваше, а в гърлото ми бе заседнало нещо противно.