Поне пет литра е изтекло, повтарях си аз наум. „Сякаш са го разпорили… Вратите са били заключени отвътре.“ „Така ми го каза, че не можех да не го послушам… Така страшно го каза.“ Кървава следа пет метра. Накъде? Защо? Боже, какво значение има накъде? Най-важното е — кой? Именно — „Кой?“, понеже отговорът на въпроса „Защо?“ на мен ми се струваше, че го зная, макар че да повярвам на такова нещо и дори само да си помисля не исках.
Две тайнствени изчезвания подред изключваха възможността за случайно съвпадение. Миналия път, по време на разговора със служителя, аз се опитвах да се вразумя, да се успокоя, доказвайки си, че за мен историята, в която се оказах забъркан, не представлява никаква опасност. Испанистът е блъснат от кола? А защо не си е заключил вратата, като е излязъл на пазар? И защо е взел със себе си папката с превода? Без да заключа, аз ходя само до шахтата за боклук на етажа: Москва е опасен град, достатъчно е да прочетеш рубриката „Спешно за броя“, за да почувстваш непреодолимо желание да си сложиш двойна стоманена врата и да не си показваш носа навън, след като се стъмни. Случилото се повече приличаше на отвличане, при това испанистът е трябвало доброволно да отвори на гостите си и покорно да тръгне с тях, без да се опитва дори да се съпротивлява и без да заключи вратата.
Но ако станалото с моя предшественик е така нееднозначно и ужасно, то съдбата, застигнала нещастния служител от бюрото, действително ме караше да потръпвам. Та на него му е било известно още нещо, нещо такова, което той не се е осмелил да каже нито на следователите, нито на мен, вероятно опасявайки се, че ще го сметнат за луд и че даже аз само ще се изсмея на признанието му. Може би, ако всичко бе казал честно на милицията, те биха го охранявали… Или щяха да го затворят в психиатрична лечебница, прекъснах аз себе си. Поне лудницата е закрито заведение, да проникнат в нея за престъпниците е доста по-сложно и кой знае, той можеше да е още жив. Малко вероятно е, настояваше вътрешният ми събеседник: злосторниците, които просто не използват вратите и прозорците, едва ли ще се притеснят от охраната и от оградата на специалната клиника.
— Не ви ли харесва? — обидено попита сервитьорката, като сочеше отдавна изстиналия шашлик.
Замислен, аз само мрачно поклатих глава и тя въздъхна, сигурно притеснена за бакшиша си.
— Той винаги обядваше тук — от средата на собствения си мислен диалог, като изведнъж реши да го озвучи, каза сервитьорката.
— Кой?
— Иля… Семьонов. Когото са убили… — Лена подсмръкна. — Той беше толкова добър, весел. Все се шегуваше, винаги оставяше рестото.
Аз кимнах, като се опитвах да си представя как този неприятен надут очилатко с вечно зализан перчем можеше да флиртува с момичета. Искаше ми се да кажа нещо остро, но навреме си дръпнах юздите, като си напомних, че и при мен с жените не всичко върви гладко.
— Онази вечер той дойде да вечеря, запомних, защото никога друг път не е идвал толкова късно, само през обедната почивка. Нали беше женен, винаги си вечеряше вкъщи… Приказвахме си понякога, когато излизах да пуша — сякаш оправдавайки се, добави тя.
— И какво през онази вечер? — опитах се меко да върна мислите й в нужната ми посока.
— Каза, че имал много работа и ще остане до късно. Имал някакви сложни преводи, трябвало да рови много из речника и затова закъснял.
— Нима самият той е превеждал? — учудих се аз. — Струваше ми се, че е само така — по административната част.
— Не знам — сви рамене момичето. — Аз, когато си тръгвах, вече беше съвсем късно, един и половина през нощта, тъкмо онази вечер аз заключвах, та при него още светеше. Да ви дам ли сметката или ще пиете кафе?
Откровението й секна така внезапно, както се бе отприщило. Поръчах си кафе, разчитайки, че ще успея да я разприказвам, но щом го донесе, сервитьорката веднага се отдалечи. Димящото еспресо аз кой знае защо дълго разбърквах със сребърната чаена лъжичка, слушайки как тя прозвънва в стените на чашата, после наведнъж изпих студената и вече невкусна черна кашица и поисках сметката.
Щедрият бакшиш я накара да се усмихне.
— А какво значи наименованието ви? — попитах я аз, надявайки се да разпръсна гробовното настроение, което съпътстваше края на разговора ни.
— Цомпантли? Сега ще питам собственика. Рубен Ашотович! Мустакатият шишко на далечната масичка се сепна и сънено погледна сервитьорката.
— Тука питат какво означава Цомпантли? Това е нещо по вашему, нали? Или е на грузински?