— Нищо не означава — разтегляйки гласните в характерен изговор, флегматично се обади той. — Думата е хубава…
Вървях към къщи, дълбоко замислен. Започваше да ми се струва, че случайно съм се озовал в „окото“ на урагана: неведоми и неизмерими сили рушат всичко наоколо, изтръгват из корен вековни дървета, отнасят нанякъде хора — но в самата среда на това буйство е мъртва тишина. Макар че, възможно е именно аз, без да разбера, да съм предизвикал този вихър, мен той не ме засегна. Засега…
Най-вероятно ми се струваше това, че аз, със свойствения ми късмет, съм се намерил в самия пъкъл на разгръщата се детективска история, чиито всички действащи лица преследват някакви безценни книжни антиквариати. Маниаци букинисти, наемници, работещи за големи аукционни къщи, криминална милиция, озовали се не навреме и не на място филолози испанисти и служители на преводачески фирми… Би излязла чудесна детска приключенска книга, а още по-добре — комикс. Опитах се да дръпна ъгълчетата на устата си към ушите, като си казвах, че се получава просто комична ситуация. Нищо не се получи. На мен наистина ми беше чоглаво.
Съдбата ме пази от изкушения, помислих си изведнъж. Да имах поне най-малката възможност да се добера до продължението на дневника на конкистадора, без дори секунда колебание отново бих се захванал с превода му. Кой знае каква участ би ме очаквала в този случай, но едва ли бих размишлявал за нея, без да разбера и напиша на руски какво е станало с отряда на конкистадорите в Capítulo V. Но невидима ръка ме бе спряла на крачка от пропастта, към която аз сляпо вървях, обърна ме и ме насочи към обратната посока — към нормалния, обичаен живот. Спокоен, посредствен, сив, отдавна вече дотегнал ми, празен, безсмислен живот. Към живота. Трябваше ли да й бъда признателен за това?
Така или иначе, избор не ми бяха оставили. Аз продължавах да крача като курдисан в тази посока, накъдето ме бяха насочили. Да завия самостоятелно наникъде не можех; в такова положение остава единствено да му търсиш преимуществата.
Обаче да се успокоя и да забравя за моята експедиция в горите на Юкатан успях далеч не веднага. Първото нещо, когато се прибрах вкъщи, беше да седна с книгата на Е. Ягониел, подслаждайки си изучаването на бита на индианците маи с вишнево сладко.
„При маите била приета официалната и задължителна астрология — твърдеше Ягониел. — В зависимост от деня на раждането за всяко дете се е съставял специален календар, предсказващ бъдещите събития на живота му. Този календар съдържал отговорите на всички въпроси: кога човек ще започне работа, кога ще се ожени, кога ще го сполети нещастие, кога ще умре. Календарът бил винаги с него, пеели го на децата вместо приспивна песен, вкоренявал се в съзнанието му и го съпровождал цял живот. Всеки знаел наизуст своя личен хороскоп и това знание го успокоявало, помагало му открие мястото си в света и да разбере на какъв етап от пътя си се намира.
Такава система действала практически безпогрешно, защото жреците астролози сами помагали на предсказанията да се сбъдват. Ако хороскопът обещавал на някой юноша да срещне възлюбената си в определен ден на определено място, съществувал и друг хороскоп, който предписва на някое момиче в същия ден да се яви на това място и също й обещава среща с нейния избраник, който й е определен. Според някои данни по същия начин са се предсказвали и предопределяли и крупни сделки, такива като покупка и продажба на къщи, и даже сбивания, чиито участници знаели за предстоящия бой предварително. Има изследователи, които смятат, че войните, които са водели помежду си различните народности на Юкатан, принадлежащи към тази вяра и култура, също са били описани в своеобразни «летописи на бъдещето». Болшинството народи маи били войнствени и перспективата за въоръжен конфликт никак не ги е смущавала. Те дори не са разглеждали възможността да се обърнат срещу съдбата и да се откажат от предписаните сражения. Броят на падналите в битка врагове също е бил предсказан от хороскопа и ако загивали по-малко, винаги оставала възможността да се приближи реалността към пророчествата, като се принесат в жертва пленници.
Това пристрастие на маите към предсказанията им позволявало да преодолеят страха пред бъдещето, страха от смъртта и изпълвало с увереност в себе си всеки човек и цели народи. Обаче в десети век от н.е. то си направило с цялата им цивилизация доста лоша шега, която, предвид недостатъчната научна обоснованост на тази хипотеза, ние тук няма да я обсъждаме.“
Умело разпалил въображението ми и тутакси ловко скривайки белия заек на тайното знание обратно в своята магическа шапка, Ягониел с елегантен реверанс благодареше на читателя си за вниманието и без каквото и да било угризение на съвестта преминаваше към въпросите за възпитанието на децата, към което уж и се отнасяше този странен пасаж.