На около четири милиметра от Буенос Айрес и недалеч от Мексико неясното мърморене на испанските журналисти и виенето на радиовълните изведнъж се смени с пълна тишина, която се нарушаваше само от лекото електрическо припукване.
Но щом хванах набразденото копче на регулатора, за да се впусна в своите безцелни търсения, изведнъж еклив баритон изрече:
„Буенос диас, драги другари, и добре дошли в радиопредаването «Светът на маите». В днешното ни предаване ще можете да чуете последните вести в областта на политиката, обществения, религиозния и културния живот на индианците маи. И така, главната новина на първия ден Чуен четвърто число на месец Кумху: държавата Мани-Тугук-Шиу обяви война на своя най-близък съсед, княжество Кочвах. Дипломатите смятат за неизбежна намесата в този конфликт на държавата Сотута, която е свързана с Кочвах с договор за взаимна отбрана. Освен това в предаването ни: в град Канпеч нараства междуетническото напрежение, след като мексиканските наемници к’анули принесоха в жертва на своя бог на царевицата Шипе Тотек две местни деца. А сега — подробностите…“
На това място в радиото нещо яростно засъска, като че ли в тиган с вряло масло някой е сипал вода. Машинално се опитах да настроя радиото, но от вълнение врътнах копчето прекалено много и целият ефир отново запълниха съскащите латиноамериканци. Напразно се опитвах да върна стрелката на скалата в изходно положение: на два милиметра от Мексико и на четири от Буенос Айрес радиото ловеше само монотонния шум на разбиващите се ултракъси вълни, които се плискаха върху опустошените от урагана брегове на Мексиканския залив.
Щракнах копчето за изключване и отворих бюфета за аптечката. Планът ми бе прост: да изпия двойна доза успокоително и да легна да спя. Пред очите ми се свиваха и разширяваха кръговете на дъгата, а сърцето ми тежеше като паве и ме теглеше надолу. За първи път си помислих, че историята, която ми се случва, може да ми струва недопустимо скъпо и за приятно гъделичкащия съзнанието ми вдигнат адреналин от моите малки приключения ще ми се наложи да платя с разсъдъка си. Вече ми се налагаше.
Последните панически мисли се мятаха в главата ми като обезумели рибки в разбъркан аквариум. Сънотворното замрази разклатената в него емулсия, тя се сгъсти и рибките на мислите ми затънаха в желето на медикаментозното затъпяване. После светлината угасна.
Забравата обаче не ми донесе онази почивка от проклетите индианци, която жадувах с цялата си душа. Маите ме преследваха и ако психоаналитиците са прави и в сънищата ни със символи ни се съобщават нашите тревоги, то в моя случай този знак дори нямаше нужда от разшифровка. Пробивах си път през джунглата, опитвайки се да избягам от подгонилите ме меднокожи войни с пълна бойна украса с цветовете на войната. Те изоставаха само с десетина крачки и не ме напускаше чувството, че нищо не им струва да ме настигнат, че могат да го направят всеки миг, но така си играят с мен, както котката с уловената мишка.
После аз се подхлъзнах и десетки ръце едновременно ме хванаха, обездвижиха, вързаха, тържествуващо издигнаха безсилния пашкул, в който се бях превърнал, над главите си, а след това грубо ме повлякоха обратно към онова, от което се опитвах да избягам. Скоро го видях — широк плосък камък с издълбани каналчета, които се насочваха от центъра към краищата, потъмнели от вечно струящите по тях ручейчета кръв.
Насила наляха в устата ми от груба глинена чаша някаква зловонна течност и от нея пред очите ми се спусна кървавочервена мъгла, а ушите ми сякаш бяха натъпкани с дебел слой вата, през която звуците проникваха със закъснение и изкривени. И на мен, общо взето, ми беше все едно, когато няколко двойки силни ръце властно разстлаха безчувственото ми тяло върху олтара и Наком издигна над сърцето ми ръка с изострен кремък.
Но в този миг в мозъка ми се мярна мълниеносното осъзнаване, че всичко това става с мен съвсем не наужким, че кремъкът след част от секундата ще се стовари върху гърдите ми, ребрата ми ще изхрущят, ще бликне кръв и убиецът в маска на божество ще изтръгне моето горещо сърце, ще изтръгне от мен живота.
С отчаяно усилие, с каквото се гърчат в конвулсии поразените от тетанус, аз се отскубнах от ръцете на жреците и паднах от камъка — на студения паркет. Равномерно тиктакаше часовникът, като с всяко завъртане на зъбчатите колелца ме връщаше малко по малко в моя свят, и сенките на Чаките, тълпящи се край леглото ми, неохотно отстъпваха назад, в тъмнината.