Беше пет и половина сутринта; ясно разбирах, че повече няма да посмея да заспя. След като се измих и пийнах чай, се облякох по-топло и излязох навън. Нужно ми беше да проветря мозъка си и нищо не подхождаше по-добре за тази цел от нощната разходка по мразовитата декемврийска Москва.
Тротоарите и пътищата бяха застлани с бели чаршафи. Дори не бях забелязал кога е започнала зимата в града: сега при нас, в Юкатан, сигурно е най-голямата горещина, а през последните седмици, дали съм на Арбат, на „Садовое колцо“ или вкъщи, където и да погледнех, наоколо се простираше безкрайната селва.
Огромните снежинки тихо планираха надолу, като скриваха под себе си мокрия асфалт, преравяната от десетки поколения строители кафява московска пръст, фасовете, хартийките, купчинките кучешки изпражнения, падналите листа, придавайки на целия мой безумен град несвойствените му спокойствие и тържественост.
Редките коли караха непривично бавно, сякаш шофьорите им са се оказали под властта на тази магия и се страхуваха да не я нарушат. Излязох на „Новий Арбат“ и закрачих накъдето ми видят очите, като се любувах на снежната феерия и се стараех да не мисля за нищо. Преживявах един от онези редки моменти, когато с цялото си тяло, с всяка клетка усещах, че съществувам в действителност, че аз съм някак по детски ненаужким.
Снегът припокри и страховете ми, и сънуваните кошмари, и моето обсебване от ужасните конкистадори. Започнах да забравям, че всичките последни дни не мислех за нищо друго, освен за обичаите на отдавна изродените или изтребени народи, за тайни с почти петстотингодишна давност, за хора, от които не е останала и шепа прах, и за изгубилите смисъл интриги, които те се плели. За това, че вчера със собствените си уши чух добре поставения дикторски глас, който от радиото ми разказваше на руски език за последните събития, случили се преди три четвърти хилядолетие. За това, че моето увлечение по маите и историята на Конкистата незабелязано за мен се бяха превърнали във фикс-идея, като че ли тръгнал на екскурзионна разходка по тропическата гора, аз се бях отделил от групата, бях се загубил и ето вече месец и повече бродя сред блатата, лианите и сапотиловите дървета.
Просто вървях, наслаждавайки се на студа, на особеното удоволствие от приятното поскърцване на снежната корица под краката ми и изцяло съсредоточен върху продължението на синджира от дирите, които оставяха върху снега обувките ми. Да следя отпечатъците да са достатъчно дълбоки и през тях да се вижда чернотата на асфалта, и освен това да се старая разстоянието между тях да е еднакво… Именно такива прости безсмислени действия помагат по-добре да изтръскаш от главата си всякакъв, насъбрал се там боклук.
И точно в този момент, когато бях готов да си помисля, че снегът и утринната Москва са ми помогнали да се излекувам от обсебването, откъснах поглед от снега, вдигнах очи и ми стана лошо: право пред мен се извисяваше храмова пирамида на маите.
Тя беше почти същата като на рисунките в книгата на Ягониел или на снимките, направени в джунглите от британски изследователи с коркови шлемове и отпечатани в „Тайните“ на Кюмерлинг. Но рисунките бяха схематични, а снимките — черно-бели и при това доста лошо качество. Да видя съвсем истинска стъпаловидна пирамида с квадратен отвор за вход по средата и с надстройка с жертвеник, разположен на предпоследната платформа, да я видя сега в моя роден град — беше невероятно странно и страшно. Краката ми се подкосиха и аз се стоварих на колене в снега, без да мога да откъсна очи от тази постройка.
Тя не беше голяма, не като Храмът на магьосника или Пирамидата на Гнома в Ушмал, но сходството на линиите беше несъмнено. Същите пропорции, също така римувани форми, същата сурова, аскетична и при това пълна с достойнство, чужда на нашата архитектура красота — простичка, но не примитивна.
В пирамидата нямаше нищо илюзорно, за разлика от радиопредаването „Светът на маите“ тя не чакаше да изчезне, стига само да се отвлека с нещо друго. Напразно се щипех, извръщах се и после косо й хвърлях поглед отново, надявайки се и едновременно страхувайки се, че за онова време, докато я следях, тя ще успее да се стопи в мръсния московски въздух. Но пирамидата си стоеше на мястото, тя изглеждаше непоколебимо реална, сякаш наистина е стояла тук дълги векове, а никой не й е обръщал внимание. Че какво странно има — индианска пирамида в центъра на Москва?
Какво пък, нека окончателно да съм полудял; от това също трябва да умееш да се възползваш. Докато пирамидата не се е стопила с първите лъчи на слънцето, имах уникалната възможност и в цветове да си представя всичко онова, което съм чел в книгите за маите.