Започнах бързо да нахвърлям върху платното онова, което виждах пред себе си, ескизите от спомените от прочетеното, за да ги погледна само веднъж, да ги смачкам, да ги отхвърля и жадно, страхувайки се, че няма да успея, да се захвана със следващия.
Ето на пирамидата се изкачват върховните жреци: тежки, охранени тела, лъщят от мас, тържествени одеяния, вместо лица — маски на богове и чудовища, в разрезите мътно блестят вече всичко виделите и на този, а и на онзи свят, и затова преситени очи.
Ето в основата на пирамидата робите строят погребална камера, в която след смъртта ще бъде положено балсамираното и увито в най-тънки савани тяло на управника. В същото това помещение ще донесат неговите любими украшения, скъпоценни вещи; след това ще доведат на заколение неговите наложници и слуги; а след това камерата ще бъде запечатана за стотици, а може би и за хиляди години, докато разхитителите на гробници или същите онези британски учени с ударите на ломовете не събудят древния цар и неговата свита.
Ето, четирима Чаки влачат нагоре вързан пленник…
Застанал на колене, аз гледах призрака на ритуалната пирамида, странстващ през времето и пространството и по неведом начин озовала се сега в Москва; и до най-малки подробности си спомнях своят лепкав нощен кошмар. Щом като тя е можела да попадне тук, защо да не могат да проникнат в нашия свят и жреците от моите сънища, съсипан си помислих аз. Затова, когато на рамото ми легна нечия тежка ръка, аз просто покорно отпуснах глава, слушайки, как тъканта на реалността, още съвсем неотдавна такава здрава, с глухо пращене се цепи по шевовете…
— Гражданино, зле ли ви е? — чу се съчувствен мъжки глас.
— Ми той просто се е натряскал, другарю капитан — резонно отбеляза друг.
— Ти, Филипенко, недей така. Тук, пред Мавзолея, нощем какво ли не съм видял… Станете, гражданино, станете. Добре ли сте?
По пътя за вкъщи аз си дадох дума, че моят роман с Юкатан е завършен веднъж завинаги. Не знаех да плача ли, или да се смея, аз ту се спирах на място, като търках със сняг изпотеното си лице, ту, подгонен от срама, изтичвах неколкостотин метра, докато не почнех да се задъхвам.
Панталона си прострях върху радиатора в банята и неговите издути мокри колене ми напомняха за моя позор пред Мавзолея всеки път, когато влизах.
След като пийнах чай и събрах решителност, аз наслагах в найлонов плик книгите на Ягониел и Кюмерлинг, хвърлих там и всички идиотски брошури, и даже (вярно, че след няколко минути колебание) внимателно пъхнах написаните на машина листове с превода на главите на дневника. После излязох с торбата в коридора и тръгнах към шахтата за боклук.
Отварях и затварях не по-малко от три пъти железния капак кофа на тръбата, боядисана в унил сиво-зелен цвят, но така и не събрах кураж, да запратя в гърлото й всички мои съкровища. В главата ми кой знае защо се въртяха мисли за Диего де Ланда и неговото аутодафе и за книгите, които са изгаряли по площадите на германските градове нацистите. Сравнението беше, естествено, не в моя полза: застанал пред сметището с жалката си купчинка преводи на чужди мисли, аз никак не изглеждах като свободомислещ герой, още повече, че в ролята на инквизитор се подвизаваше моето alter ego.
В края на краищата внимателно оставих плика до тръбата. Не зная, може би разчитах, че ще го вземе някой любопитен съсед, а може би се надявах, че следващия път ще ми стигне смелостта все пак да го изхвърля в отворената паст на шахтата.
Нито на другия ден, нито след това някой пипна книгите; не се приближавах до тях и аз, горд с издръжливостта си и празнувайки постепенното прочистване на разсъдъка си от тропическите отрови. Сънищата за храмове, жреци и гонитби през селвата престанаха на третия ден. Към библиотеката не се приближавах на по-малко от един квартал разстояние и някъде след седмица вече съвсем престана да ме тегли натам. Бях се излекувал.
През това време до Нова година останаха само няколко дни, а пачката банкноти в кутията, скрита в гардероба, стремително се топеше. Моите планове за купуване на естествена елха, а може би и за поход по домовете на университетски приятели, се оказаха под заплаха. За съжаление, прекалено късно си дадох сметка за това, когато двете останали преводачески фирми, с които работех някога, вече бяха затворили за празниците.
След като дълго се рових в стария си тефтер, открих адреса на още едно бюро за преводи, където не бях си показвал носа вече сигурно пет години. Нямах друг избор: шансовете да се сдобия със случайна поръчка в агенция, където ме знаеха поне малко, ми се струваше за предпочитане пред някоя, избрана напосоки от телефонния указател неизвестна кантора. Намотах около врата си червения бодлив шал, сложих си вълнена плетена шапка и като се сурнах по стълбите, забързах към метрото.