— Не… Работил съм — сепнах се аз в края на краищата.
— Знаете ли, всъщност… — тя кръстоса ръце на гърдите си и едва забележимо сви устни; аз тъкмо вече щях да махна с ръка, очаквайки отказ, но тук маската й още веднъж показа лека пукнатина — този път вероятно заради това, че тя погрешно изтълкува възхитения израз на лицето ми. — … постарайте се да изпълните работата оперативно, ще видим как ще се справите — криво съши тя към началото на фразата друг завършек и утвърдително тръсна бретона си, после се приближи до стелажите с подредени еднакви черни пластмасови папки, свали една и ми я подаде.
Подписах се на специална бланка, попитах за заплащането (то се оказа с една степен по-високо от очакванията ми) и радостно се усмихнах на служителката. Позорният ми фалит бе отсрочен. С помощта на огромните испанско-руски речници, с които се бях сдобил поради известните причини, аз се канех да видя сметката на тази поръчка колкото се може по-бързо; новогодишната елха, пресните продукти и подаръците за поостарелите ми университетски колеги започнаха отново да придобиват реален вид. Бях й признателен за това, че моята Нова година този път можеше поне горе-долу да заприлича на истински празник. Но как да изразя благодарността си на това целулоидно момиче? Да й обещая до края на дните си да бърша прахта от нея и да й сменям батериите?
— Благодаря ви… Много ви благодаря. Наистина — без да откъсвам поглед от нея, започнах да отстъпвам заднишком, но се спънах в прага и политнах към пода, без да изпусна папката.
— Внимавайте! — ахна тя уплашено и скочи, притича и ми помогна да стана.
— Ударихте ли се?
Като се стараех да не поглеждам към нейната страна, за да не види пламналото ми лице, аз неловко се отскубнах, измърморих нещо за довиждане и се спуснах към изхода.
— Пазете се! — извика момичето след мен.
Това беше последното, което чух, преди блестящите вратички на асансьора да се затворят след мен.
По пътя към метрото аз отново и отново, хапейки устни, си преповтарях наум сцената с нелепото ми падане, неловкия разговор и размесвах леката и някак си приятна физическа болка със сърбящото страдание от собствената си нищожност. Моите непохватни опити за общуване с момичетата почти винаги ме съсипваха така.
В тази пустиня на самоунижение и любителско самобичуване вестникарската будка ми се стори оазисът на забвението от арабските приказки. Да се отвлека от своето нещастие с чуждото нещастие, като препокрия неприятните преживявания с изрезки от списания и вестници — ето какво ми трябваше. „Московский комсомолец“ подхождаше за тази цел идеално.
Заглавието, набрано с огромни букви, съобщаваше, че броят на жертвите от ураганите в САЩ и страните от Централна Америка вече е стигнал стотици хиляди. В Гватемала и Никарагуа заедно с тайфуните са се излели проливни дъждове, които са абсолютно необичайни за този сезон. От бреговете си са излезли най-големите реки в региона, гигантски свличания са погребали под милиони тонове пръст десетки селища. Сили и средства за разчистване на свлачищата властите нямат, надежда да се намерят оцелели също няма, затова е взето решение да се прекратят спасителните работи, затрупаните села да се обявят за братски могили и да се изоставят. Стотици населени пунктове се оказват напълно откъснати от цивилизацията, а какво е станало с жителите им, на властите изобщо не е известно.
Съединените щати не са успели да се съвземат от предишните удари на стихиите, когато върху бреговете са връхлетели нови урагани. Правителството е взело решение в пострадалите райони да се струпат части на националната гвардия от цялата страна, но вече е било късно: в наводнения Ню Орлиънс и разрушения Хюстън са започнали епидемии, които правят масовата евакуация на оцелелите практически невъзможна.
С известно безпокойство прочетох още веднъж названията на районите, пострадали от тайфуни и наводнения. Колкото и странно да е, но познати имена от книгата на Ягониел и от проучената из основи страница на географския атлас, сред тях нямаше. Разярената природа засега бе подминала Юкатан.
В рубриката „Спешно за броя“ този път не забелязах нищо интересно. Разтворен, вестникът пъстрееше с материали от светската хроника; между репортажите от поредната помпозна сватба на отказващата да признае възрастта си поп дива и скръбния материал за десетгодишнината от смъртта на някоя си актриса от Кукления театър Валентина Кнорозова (известна на сцената с моминската си фамилия Анисимова), волно се разпростираше обширната статия за награждаването на победителите в Третата ежегодна национална олимпиада по криптография и лингвистика. Медалите на наградените бе връчил лично президентът на Русия, тържествената церемония се бе състояла в Мраморната зала на Кремъл в присъствието на множество представители на пресата и хайлайфа.