Помогна ми не храбростта, а срамът. Срамът от нелепото ми положение, от това, че съм принуден да играя по чужди, наложени ми правила, заради това, че другите участници в тази неведома игра ме накараха да забравя, че всичко това — не е на сериозно, че е някакъв номер. Нима аз ще пълзя така по паркета, криейки се от своите страхове като шестгодишно момченце?
Когато бях на шест години, с мен се случи една интересна история. Моите родители ме оставиха сам вкъщи, както правеха доста често — в детството си аз бях спокоен, самостоятелен и при това предсказуем, а моята самодостатъчност не че граничеше с аутизъм, но напълно освобождаваше майка ми и баща ми от етичните съмнения и нормалната спрямо другите деца тревога. Момчето се държи съвсем като възрастен, няма да лудува, кротко ще си играе с конструктора или ще си чете книжка — същински ангел; не като съседския хлапак. За непознати възрастни, които могат да звънят на вратата, аз бях точно и ясно инструктиран. Ако през шпионката се виждаше чужд човек, ми бе забранено да отварям. Милиционери, пожарникари, водопроводчици — както и да изглеждат и каквото и да казват — не биваше дори да питам кой е, и никога да не разговарям с непознати на улицата и да не отговарям на въпросите им. Бяха ме убедили, че този простичък кодекс напълно ще ме предпази от всякакви опасности, а в най-краен случай оставаше телефонът в стаята на родителите ми, по който можех да набера написаният направо върху него номер на районния милиционерски участък. Да направя това така и не ми се предостави случай.
Обаче онзи път, за който разказвам, се случи нещо непредвидено. Вече бе започнало да се стъмва и аз май отидох в кухнята, за да си направя сандвич.
Този звук се чу от съседната стая — вратата към нея беше открехната, но не отворена, така че от коридора не можех да видя какво става вътре. Звукът беше висок и ясен; да го объркам с каквото и да било бе невъзможно. Единственото, което би ме накарало да се замисля — това беше прекалената му сила. Обяснение обаче може да се намери за всичко.
Така или иначе, но в съседната стая, където естествено нямаше никого и не можеше да има, някой дишаше тежко.
Никога не са ме привличали историите с призраци, макар че на шест години аз вече доста бързо четях: загрижени за възпитанието ми, моите родители ми даваха напълно материалистични и жизнеутвърждаващи книги като приказките на Джани Родари и Кристиан Пино. Едва когато пораснах и прегледах любимата в детството ми книжка с приказки, аз не без учудване и известно ехидство открих, че Кристиан Пино е бил председател на френската Компартия. Макар превеждането му на руски да се обясняваше със съображенията за конюнктура и прочее интернационална дружба, но председателят пишеше съвършено вълшебни приказки — във всякакъв смисъл. Ръководният пост обаче не можеше да не наложи на писателя определени ограничения: призраци, вещици и други подобни глупости в приказките му нямаше. Впрочем, и без тях си беше прекрасно. Същото бе и с Родари, Алексей Толстой, Степан Писахов и Туве Янсон. Изброявам целия този списък с добра детска литература, която бе преминала през суровия подбор на редакторите от „Детлит“ само заради едно нещо: за да поясня доколко не бях готов за среща с призраци.
Бяха ме подготвяли за отбрана на жилището от заплаха, която би дошла отвън. Моите родители представяха вратата като ако не и непреодолима, то напълно осезаема и реална преграда на пътя на хипотетичните крадци. Бях напълно удовлетворен от такова положение на нещата и за съществуването на други възможности дори не се замислях.
Не можех и да си представя, че някой е влязъл у нас не през входната врата, за фантомите почти нищо не знаех и при това бях напълно уверен, че никой от познатите ми хора не може в момента да е вкъщи. В края на краищата седнах на пода в коридора и без да се осмеля да отворя по-широко вратата на стаята, ревнах от ужас. Когато в промеждутъците между риданията млъквах, за да набера въздух в дробовете си, от стаята ясно се чуваше човешко дишане.
За тези десет минути, които прекарах на мокета в коридора, аз се бях примирил, че на света има място за свръхестествени явления и завинаги се простих с усещането за спокойствие и сигурност в собствената безопасност. И освен това се бях научил да задавам въпроси на себе си и на другите, даже когато знаех, че вместо отговор в най-добрия случай ще ме удостоят със слисан поглед. А после, през следващите пет минути — да преодолявам страха си, да прекрачвам през инстинкта си за самосъхранение и накрая да се присмивам на себе си.