— Това е испански — съобщих й поверително аз, но срещнах бодливия й подозрителен поглед.
— А и вие не сте стока! — отряза ме съседката.
— Серафима Антоновна… А вие нощес нищо ли не чухте? Такъв грохот беше на стълбите, няколко пъти се събуждах!
Аз също се намусих, като с целия си вид показах, че твърдо стоя на страната на порядъчните обитатели на блока и съм непоколебимо срещу хулиганите, алкохолиците от петия и тия от горния етаж, които постоянно пробиват стените след десет вечерта. Да не говорим пък за големите.
— Тропаше се и още как! Тия от петия етаж дигаха гюрултия, та идва милицията. На мен Светлана Сергеевна ми разправи. Вече трябва да ги изселим, тия пияници! Трябва да почнем да събираме подписи… — тя гневно разтресе гушата си, от което тлъстината на лицето и шията й се разлюля и се набразди на вълнички.
Серафима Антоновна започна да разкопчава палтото си, явно смятайки да продължи разговора по наболялата тема, но аз пъргаво се скрих зад вратата.
— Напълно съм солидарен. Извинете, но трябва да работя, клиентът чака.
— А тая мръсотия няма ли да изчистите? И без това целият вход е оплескан! Елате, ще ви дам препарат за миене, вие сигурно нямате, нали сте ерген?
И когато вратата ми вече хлопна, през нея приглушено се чу „Грубиян…“.
„Знанието е присъда“. Къде по-ясно от това… Не просто някакво абстрактно знание, а онова същото, за което всички си помислихме — написалият това неслучайно беше използвал определителен член. Онова знание, заради което беше изпратена експедицията в непроходимите пущинаци на днешния мексикански щат Кампече. Онова, което опазваха Хуан Начи Коком и мелезът Ернан Гонсалес. Онова същото знание, заради запазването и предаването му на живи хора може би е писан и дневникът.
Напълно вероятно е нощната визита да е била предупреждение; да разчитам и по-нататък на снизхождение не можех: онази съдба, която бе сполетяла моя предшественик, в чиито ръце бе попаднала първата глава, и страшната смърт на служителя от бюрото за преводи потвърждаваха това.
Обаче с мен ставаше нещо необикновено. Вместо да ме накара да се откажа от тази работа, да всели ужас в мен от продължаването на превода, надписът на вратата разпали моето любопитство. Когато се сещах за него, думата „condena“ не беше на фокус, мисленият ми поглед притегляше омагьосващата дума „conocimiento“.
За какво тогава бях извървял с отряда на конкистадорите целият този труден и объркващ път през селвата и арбатските улички, през опасности, болести и изкушения? Нима съм готов да зарежа всичко и да обърна назад в същия този миг, когато отпред се показа прав път? Щом като изпитанията и заплахите не са изплашили испанците, загубили девет от десет свои другари, дали ще ми стигне смелостта да ги последвам по-нататък поне във въображаемите дебри? Обещаното възнаграждение за храброст и упоритост след петстотин години беше все същото. Както впрочем и залогът, но за него аз се стараех да не мисля.
Продължението на дневника просто беше длъжно да крие нещо невъобразимо. Тайната за получаване на злато от олово? Рецепта за безкрайно удължаване на живота? Предсказания за бъдещето? Разгадаването на тайната за гибелта на цивилизацията на маите? Имайки предвид какви цербери пазеха тези сведения, на по-малко не бях съгласен.
Възможно е за това да се е досещал и авторът му, който на хартия не споделяше мислите си. Щеше ли той с толкова упоритост да води отряда си напред, въпреки тежките загуби? Щом като такова знание си е струвало хладнокръвно да се пожертват четирийсет човешки живота, имах ли аз правото, оказал се на прага на притежаването му, да проявя малодушие и да не заложа на карта само един — макар и своя собствен?
Заключих вратата с двете ключалки и резето, набързо се измих и без да закуся, започнах да преписвам превода на чисто.
Работех толкова бързо, че се справих с всичко само за два часа, макар че заради бързането няколко пъти да натиснах грешни клавиши, след което ми се налагаше да измъквам листа, да забелвам грешката, като луд да духам върху нея, за да изсъхне по-бързо, а после с точността на часовникар да превъртам лостчето на валяка, за да наглася листа — не дай Боже, буквите да не са на нужното ниво.