Е, а сега да се върнем към нашата тема, въпрос към министъра на извънредните ситуации — Сергей Кочубеевич, имате ли на ваше разположение технически ресурси, с помощта на които може да се провежда мониторинг на опасните природни процеси, да се предсказват по някакъв начин, за да…“.
Именно при думата „предсказват“ не мен ми притъмня пред очите. Отговора на министъра дори не го чух: заглуши го чудовищен грохот, с който в главата ми се наместваха тектоничните плочи на смисъла. На зачестяващите катаклизми, които не слизаха от първите страници на вестниците и списанията, аз самият вече бях престанал да обръщам внимание. Но да прехвърля мостче между сведенията от последната глава на дневника и вестите за набиращите обороти природни катастрофи аз не съумях, пък и бих се побоял.
Кой знае защо в мен се появи увереността, че страданията на жителите на планинските пакистански села и разпрострелите се в долините мръсни бедняшки градчета по най-непосредствен начин са свързани с отчаянието на оцелелите обитатели на индонезийските острови, чиито домове и семейства са погълнати от гигантските вълни. Техните викове и плач са отзвук от отчаяните вопли на жителите на Ню Орлиънс, също лишили се от покрив и роднини, загубили вяра в най-доброто правителство на земята, и с последни сили бранещи родните развалини от мародерите.
Всички тези събития само изглеждаха различни и това, че те се случваха на различни материци и имаха различна природа, задълбочаваше това заблуждение. В действителност имаше някаква свързваща нишка, която зашиваше тези пъстри парцалчета едно към друго, а иглата, през чието ухо беше вдяната тази нишка, нито за секунда не прекъсваше своята дяволска работа, присъединявайки към образуващото се платно нови фрагменти. И сега започвах да разбирам, че в близко време гърчовете, обхванали планетата, не само няма да спрат, а напротив, ще нарастват, разпространявайки се и на нови, незасегнати досега от бедствията страни.
Когато видиш в двора на дома си умрели плъхове, можеш да ги заобиколиш гнусливо или да ги съжалиш, но можеш в това да видиш и ясния знак за приближаваща се епидемия от чума. Досега, когато четях вестници или слушах радио, аз или съчувствах на мексиканците, или уморено прелиствах нататък, останал без сили трета седмица да ровя заедно със спасителите в крайбрежните пясъци на остров Ява, измъквайки оттам раздутите, разпадащи се в ръцете ти тела на аборигени и туристи.
Без подсказването на суфльора, който ми нашепваше от страниците на старинната книга, аз за нищо на света не бих се сетил да чуя в ехото на пакистанските земетресения, азиатските цунами, американските торнада и мексиканските наводнения предконцертното настройване на медните тръби на Апокалипсиса. Аз вече отдавна го слушах, но едва сега ме научиха правилно да разбирам и да се отнасям към тези вести. Дали не е късно?
И още, освен това си помислих, че дори да ми е съдено да стана приемник на незнайния конкистадор и да получа от него знанията за пророчествата на маите, да ги предам на бъдещите поколения, аз вероятно няма да мога. Защото тези предсказания се отнасят не до някаква отдалечена точка, трудно различима през мъглата на грядущето, а до дните, които ще трябва да преживеят повечето от нас, в това число, явно и аз. Дали не затова така се обостря противопоставянето на демоните, хората и божествата покрай тези стари страници, които поради каприз на една от страните продължават да попадат при мен? Каква роля все пак ми е отредена на мен в тази драма, написана преди няколко хилядолетия и приближаваща се към своята развръзка едва сега? Ако аз не мога да стана прост пазител на тайната, какво още мога да направя, и струва ли си даже да опитвам да извърша това?