Още няколко секунди ми трябваха, за да измъкна от прашния килер на паметта ми, някъде от ъгълчетата, вестникарските изрезки с гръмкото название „Енциклопедия на екстремалните ситуации“, която публикуваше преди време едно от безплатните московски издания. Нужното бе озаглавено „Какво да се прави при земетресение“. Да застанеш под касата на вратата — там шансовете да не загинеш при срутванията са оптимални, обещаваше статията. Спънах се в крака на масата и едва не я преобърнах, ударих си коляното, стоварих се на пода и в тъмнината се опитах да напипам вратата. Обаче след още няколко мига всичко престана: физически усетих как спазъмът отпусна напрегнатата, напъваща се земя; тракането на чашите и чиниите стихна, почти оживелите мебели отново застинаха по местата си. Все още не се решавах да се изправя на крака, опасявайки се, че затишието е само временно. И в този момент с мен стана нещо странно: дали от насъбралата се за последните дни страшна умора, дали пък от току-що преживяното сътресение, аз изпаднах в забвение, по-скоро сравнимо с припадък, отколкото с дрямка.
В съня ми неочаквано се появи моето куче, макар че бях сигурен, че след случилото се няма да ми се разминат лепкавите и задушаващи видения, изпратени от разсърдените богове на маите. Спомням си, че бях неимоверно радостен да го видя: сега имах достатъчно кошмари наяве и сънят ми даваше редки моменти на душевна отмора. Обаче всичко тръгна на терсене: исках както обикновено да изляза с него навън, да се разходя из парка и да дам на горкичкото да раздвижи лапите си, отекли за тези две седмици, през които не ни даваха свиждания, но то категорично отказа да ме следва на стълбищната площадка. Колкото и ласкаво да го убеждавах, колкото и да го мамех към вратата, то не искаше да стане от килимчето си в кухнята, като се притискаше към пода и уплашено скимтеше, а когато се опитах да го вдигна насила, започна глухо да ръмжи и да се зъби.
Смаян от упоритостта му, аз на няколко пъти се приближавах до входната врата и поглеждах през шпионката — на стълбите всичко беше тихо. Това беше странно и непривично: докато кучето беше живо, то никога не пропускаше възможността да излезе на разходка, дори ако току-що се е върнало от улицата. И даже само няколко дни преди болестта, против която аз заради небрежността си пропуснах да го имунизирам и тя го вкара в гроба, то слабо биеше с опашка и се мъчеше да стане на несигурните си крака, когато някой пред него по невнимание кажеше думата „разходка“. И вече наистина нито веднъж не се случи да пренебрегне такова предложение в сънищата ми.
Веднъж един познат ловец ми подари кожа на рис, когото убил някъде в Далечния изток. Тази кожа остана вкъщи точно два часа: от вида й, или по-скоро от миризмата й, кучето ми получи такъв пристъп на паника, че не се реших повече да мъча горкото животинче. Обикновено уравновесено и мълчаливо, то замря на прага на стаята, където аз хвърлих ловния трофей, и залая с всички сили. Не млъкна нито за секунда в течение на тези цели два часа, докато напълно не пресипна, и при това трепереше толкова силно, сякаш го удряше електрически ток. Сетерът е ловджийско куче, но аз никога не напусках града и диви зверове то не беше виждало; обаче с паметта, останала му в наследство от хилядите поколения сетери, безпогрешно позна риса по миризмата. Наложи се да върна кожата с извинения, а с кучето още дълго се опитвах да си оправя отношенията: след този номер то се отнасяше към мен с известно недоверие.
Всичко това го разказвам, защото, връщайки се в съня си от входната врата в кухнята, аз сварих картинка, много прилична на онази отдавнашна случка: кучето се бе свило в ъгъла и беше направо вкаменено, козината на врата му бе настръхнала, лапите му трепереха, а устата му се отваряше и затваряше, като издаваше само едва чуто скимтене. Погледът му беше втренчен в празното пространство недалеч от мястото, където стоях аз. То вероятно виждаше нещо, което бе недостъпно за моите очи… Хищник, къде-къде по-страшен от сибирския рис, който го беше уплашил до смърт… И едва когато се обърнах към кучето, ми се стори, че с периферното си зрение успях да мерна някаква смътна полупрозрачна сянка, която бавно се примъкваше все по-близо и по-близо… В този миг кучето най-сетне успя да излае и призракът се разсея като откъслек мъгла, отскубнат от порив на вятъра.
Сепнах се и седнах, загледан през нощния полумрак към коридора, в същото място, където преди няколко мига се бе втренчило моето куче. И още няколко дълги секунди не ме напускаше усещането, че там действително има някого и оттам той, или то, също така втренчено гледа мен, но има една разлика: аз съм сляп, а то ме вижда…