Този сън неприятно ме порази и още дълго не излизаше от ума ми. Първо, аз не очаквах такова безцеремонно нахълтване на индианските духове в моята светая светих, такова нагло посегателство върху моя таен отдушник. Второ, участието в този нелеп кошмар на моето куче по странен начин му придаваше достоверност, показваше сериозността на положението. За първи път през всичкото това време то преплува Лета, за да ме предупреди за опасността, и аз нямах право да оставам глух за неговите предупреждения.
— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? При вас също ли спря токът? Наистина ли има земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… — заглушен от стоманената врата, от стълбището се чу гласът на моята съседка — същата онази, която ми се накара тия дни за хулиганските надписи на вратата ми.
Предпазливо, опипом, аз станах и приведен, протегнал напред ръце, сякаш се надявах да се защитя с тях от причакващите ме безтелесни чудовища, тръгнах напред. Поне една жива душа да имаше в това царство на мрака! Сега не исках нищо повече от това просто да видя, поне да чуя до себе си обикновен човек, от плът и кости, да разменя с него няколко думи, да обсъдя станалото, просто да почувствам, че не съм сам, че всичко това става не само с мен…
— Идвам, идвам! Проклетият ток, нищо не виждам — едва отново не загубих равновесие, като болезнено си ударих рамото в касата на вратата.
Пантофите ми противно скърцаха, като разпрашаваха по паркета падналата от тавана мазилка. Очите ми прекалено бавно свикваха с тъмнината, очертанията на предметите изплуваха постепенно, като контури на бъдещи снимки върху негатива, потопен в разтвор.
— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте?
— Вкъщи съм! — викнах аз, измъквайки се от оплетения телефонен кабел. — Сега ще отворя, Серафима Антоновна!
— И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение?
— Целият блок е без ток и не само нашият! Сигурно е четири бала по Рихтер, не по-малко! — наслуки изтърсих аз, като опипвах кожената тапицерия на вратата, търсейки секрета.
— Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич…
Опитайте се да намерите ключа на лампата в тъмна стая — колкото и привични да са разстоянията в жилището ви, колкото и десетки хиляди пъти да сте щракали ключа на лампите, светвайки или гасейки, в пълна тъмнина няма да успеете да го намерите веднага. Същото е и с бравата, да я вземат мътните…
— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? — тревожно попита иззад вратата съседката.
— Вкъщи съм, вкъщи съм! — раздразнен от нея ли — за внезапната й глухота (а колко пъти я бях виждал как подслушва съседите, залепила ухо към чуждата ключалка, увлечена дотолкова, че дори не ме забелязваше как се качвам по стълбите!) — от себе си ли, заради своята несръчност и тромавост.
— И вие ли нямате ток?
Тревожно ли? Или точно със същата интонация, като първия път? Ама че идиотщина… Аз замрях и се залепих за тапицерията на вратата, вслушвайки се.
— Наистина ли е земетресение?
Това не беше догадка, нито предчувствие, нито подозрение — просто в мен, като в пълен съд, ливнаха някаква гъста вледеняваща течност. Съставът й беше — мигновеното осъзнаване на ставащото и инстинктивното желание веднага да избягам, да се скрия където ми падне — в гардероба, зад дивана и треперейки да се надявам, че опасността ще отмине, без да ми причини сериозна вреда.
— Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич…
Така и неуспял да превъртя секрета, аз се дръпнах назад и започнах да отстъпвам към кухнята, чувайки как онзи, който се бе притаил на стълбите, отново и отново пуска своята кошмарна грамофонна плоча.
— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение?
Времето се забавя… Отвън се чува тихо противно скърцане, сякаш външната желязна обшивка някой се опитва да я издере с пирон. После звукът става по-силен, настойчив.
— Какъв ужас! Дмитррр… — трептящият глас на съседката прераства изведнъж в зверски рев и тогава върху вратата се стоварва удар с такава сила, че тътенът е като от манастирска камбана, а от тавана отново се сипе мазилка. Падам на пода и на четири крака пълзя, хлъзгайки се по праха към кухнята, като мечтая да съм незабележим, мъничък, да се превърна в хлебарка, за да се пъхна в дупчицата зад перваза на паркета — може би поне там няма да може никой да ме стигне…