В този момент майорът, който закриваше с гърба си стълбите, се дръпна назад и аз конвулсивно преглътнах: на площадката между етажите тъмнееше огромно алено петно, очертано с тебешир.
— Вашата съседка — кимна към петното Набатчиков, като тръсна цигарата си. — Цялата е разкъсана, гръдният кош е разпорен. Пикантен детайл: сърцето го няма. Да не сте вие, случайно? Шегувам се, шегувам се — без да се затруднява с усмивка, добави той.
— Боже… — разтрих очи с ръка и едва тогава обърнах внимание, че целият съм покрит с бял прах; в гърлото ми дращеше.
Вратата на съседния апартамент се открехна и оттам се показа още един милиционер, висок, мургав, със силно изпъкнала адамова ябълка — външно изобщо не приличаше на Набатчиков и в същото време с нещо неуловимо напомняше на него. Помислих си, че ГУВД, пък и изобщо всичко, което сме свикнали в нашата страна да наричаме с анатомична ирония „органи“, вероятно подлага аурата на своите служители на един щемпел, в резултат на което те изобщо няма нужда да показват на гражданите своите удостоверения — гражданите и така сами чувстват всичко на астрално ниво.
— Нищо не разбирам — тихо се обърна вторият към майора. — Вратата е отворена, апартаментът не е пипнат. По праха вървят следи към изхода. Тук ти сам видя всичко, снимали сме го — следите от пантофите й на площадката, и тази ивица по стъпалата, когато са я влачили. Повече никакви следи няма. Вие какво слушате, това вас не ви засяга — присви очи той, като ме гледаше.
— Тогава аз ще се измия, ако позволите?
Пуснах водата на съвсем тънка струя, за да не ми заглушава откъслечните фрази, които долитаха откъм вратата:
„… което напомня… в цирка един тигър разкъсал дресьора… пристигнал,… още когато работел… тук не става дума за човек… цирка, в зоопарка да звъннем… някои екстравагантни богаташи ги държат в жилищата си…“
„… следи няма… отпечатъците на лелката са навсякъде, а от тоя… само следи от ноктите, ето върху вратата… защо на неговата?… нещо знае…“
Когато най-сетне намъкнах анцуга и се върнах на стълбите, те вече бяха успели да определят тактиката си.
— Ние засега няма да ви безпокоим. А вие си помислете, напрегнете паметта си. На димедрола, в края на краищата, някога ще му мине действието. Оставете си телефона и запишете нашия. Засега не изчезвайте. Имам предвид — не напускайте Москва. А, и ето какво още — оставаме с впечатлението, че са се опитали да се доберат и до вас. Знаете ли, както се казва — „Моята милиция ме пази.“ Не си мислете, че ни е все едно, не можем да си оправим отчетността. И две неразкриваеми убийства в един блок за нас е по-зле от едно. Весели празници — заключи майорът, като хвърли фаса си под краката ми.
Докато заключвах, отчаяно мислех, че и аз бих бил доволен да не изчезвам никъде от Москва, но да обещая — нищо не можех.
… Следователите бяха недалеч от истината: това не беше тигър, а ягуар. Но да споделям с тях своите, прераснали в увереност предположения, нямах намерение. Даже техния закоравял мозък и да съумее да ги възприеме, и даже да повярва на моята история — какво от това? Способи за борба с таласъмите на маите не се споменават не само в служебните инструкции на милицията — срещу тях сигурно бяха безсилни дори сребърните куршуми и прочие народни средства, споменавани в европейската митология.
Заплахата сега бе по-реална от когато и да било. Моята нещастна съседка си плати само заради това, че първа беше излязла от апартамента си след земетресението, съвпаднало по време с пришествието на чудовището, изпратено да ме довърши. Моята авантюра струваше живота на невинен човек и това само по себе си вече бе достатъчно основание да се замисля за това, имам ли право да продължавам.
Най-сетне, аз просто се страхувах. Струваше ми се, че вече съм прекрачил границата, до която можеше все още да се прави избор: сякаш исках да се полюбувам от въженото мостче на течащата долу бурна планинска река, но съм паднал и сега ме носи течението; ту пък изведнъж започвах да си казвам, че още може да върна играта отначало, да премисля, да отстъпя, да се спася.
Повече не можах да заспя, независимо от това, че бях спал само няколко часа. Цяла сутрин прекарах с метлата и парцала — да мета пода и да бърша праха от мебелите, чистейки жилището от падналата мазилка с такова старание, сякаш исках едновременно да изтрия следите от земетресението и от паметта си, за да мога и занапред да затварям очи за най-очевидните доказателства на моите хипотези, да измоля извинение от демоните и да се върна към обичайното си съществувание.