И сега отново исках да се усетя като еснаф, който с весела суетня се кани да отбележи Нова година. Да се престоря, че предишните седмици не ги е имало в моя живот. Исках да усетя невинния страх, че няма да успея да купя подаръци за приятелите, вместо сгъстяващия се ужас пред скорошния и неизбежен Апокалипсис; да усетя радост от предвкусването на празника вместо радостта от това, че отново съм успял да се изплъзна на изпратените ми убийци; да усетя новогодишната самота на ергена вместо космическата самота на Ной, който дни и нощи наред се взира в непрогледната тъма зад борда на своя ковчег.
Беше вече към девет; вчера по това време за нищо на света не бих се осмелил да си подам носа дори на стълбищната площадка. Но сега нещо се бе прекършило в мен. С несвойствената ми наивност реших, че щом аз излизам от играта, то тя от само себе си се прекратява.
Обаче навън действително беше тихо, само от близкия павилион за хранителни стоки се носеше една от коледните песни на Бинг Кросби. На огромни парцали бавно падаше сняг, пухкавите преспи памук нарастваха пред очите, а небето бе станало с такъв неправдоподобно гъст син цвят, че ми се стори сякаш се е въплътила наистина една от моите смешни детски мечти — да се намеря вътре в онази прозрачна играчка с идиличния зимен пейзаж и с вихрещите се, ако я обърнеш, пенопластови снежинки. Сградите наоколо бяха сякаш слепени от мукава и ако в обичайната мръсносива Москва добродушният старец Кросби беше повече от неуместен, то в този вълшебен захаросан град от поздравителна картичка, в която аз неочаквано бях попаднал, неговите сладникави композиции звучаха като национален химн.
Все пак няма по-хубав празник от Нова година. И нека някои да го смятат за болшевишки ерзац на Коледа, за мен този сурогат е много по-приятен от оригинала. Всичките му квази традиции, същите онези съветски ритуали, които са заменили християнските, на мен ми се струват не казионни, а мили и трогателни — може би защото и аз самият съм дете на отминалата епоха. Нова година е хубава именно с безсмислието си, със своя отказ от каквито и да било корени — етнически или религиозни. Това е празник за нищо, и затова е за всички. Свързан единствено с празна календарна дата, лишен от историческо, нравствено и всякакво друго значение, той може искрено да се отбелязва и от православни, и от будисти, и от руснаци, и от татари. Ето един ден на истинското междукултурно, междунационално примирение…
След като безжалостно изкормих портфейла си в съседния супермаркет, аз безпрепятствено се върнах у дома, отрупан с пакети провизии. Вкъщи беше топло и уютно, и след като си взех вана, пристъпих към приготвянето на вечерята. Радиото тихичко си мъркаше нещо американско от четиридесетте или петдесетте, май Глен Милър.
Още утре, направо сутринта връщам последната преведена глава в бюрото, мислех си аз, като отпивах от сухото бяло вино и с апетит омитах спагетите „Карбонара“. Следваща все едно няма да имат, пък и да имат, ще събера сили да я откажа. А после ще се обадя на всички университетски приятели — ще разбера дали не е късно все още да си изпрося една покана за гости у някого.
Преди да заспя, около половин час препрочетох на светлината на зелената настолна лампа няколко глави от „Майстора и Маргарита“, след което потънах в лек и топъл, като добре бухнат пухен юрган, коледен сън.
Беше чудесна спокойна вечер.
Последната такава вечер в моя живот.
Всичко започна с „Олимпията“. Безупречният германски механизъм, служил на три поколения в семейството от четирийсет и девета година без едничък упрек (профилактичните смазвания с машинно масло и подмяната на износените ленти не се броят), изведнъж отказа да работи. Така че още рано сутринта ми се наложи да мъкна това петнайсеткилограмово чудовище в единствената, по чудо останала отворена работилница, където ми обещаха да го поправят в близките дни — избягвайки да назоват конкретен срок. В търсенето на такава работилница убих половината от деня си, а след подобно събитие вече и дума не можеше да става за празнуване на Нова година с приятели.
Затова пък за „Олимпията“ бях спокоен. Майсторът, мило старче с омазнена синя престилка, беше така любезен с мен и с пишещата машина, че на ум веднага ми идваше определението „техническа интелигенция“. Той ласкаво погали клавишите, вслуша се в мекото въртене на валяка и аз вече очаквах той всеки момент да извади стетоскопа и да каже на „Олимпията“: „Е, кажете сега къде ви боли.“