Вместо това той ме увери, че с „малката“ не е станало нищо страшно, но все пак ще се наложи да се позанимава с нея: „И при това, нали разбирате, празници…“, затова по-рано от трети няма смисъл да се обаждам. Поисканата от него цена беше доста внушителна, но да споря при моето положение беше просто глупаво: не можех да предам ръкописен превод, пък и машината все едно трябваше да се поправи. Когато се разбрахме за всичко, той ми предложи светска беседа — нещо като онази цигара, която финансовите тузове във филмите непременно изпушват заедно, за да утвърдят постигнатите договорености.
— Как само тресеше, а? Половината ми чинии изпопадаха от полиците… И мазилката падаше направо на пластове. Съседът отгоре получи инфаркт, няма да повярвате, а пък е на моите години… Наложи ми се да пия валидол.
— При мене също настъпи такъв хаос, половин ден съм чистил…
— Я ми кажете — попита той изведнъж, като се усмихваше смутено. — Вие вярвате ли в края на света?
Понечих да кимна утвърдително, но кой знае защо размислих и само неопределено свих рамене, като очаквателно гледах майстора.
— Четох някъде във вестника, че някакви индианци предсказали… Инки ли бяха? Или ацтеки? — той не вдигаше очи към мен, като изброяваше тези определено неверни отговори, сякаш ме подтикваше да го поправя.
— Нищо такова не съм чул — поклатих глава аз. — Пък и знаете ли, във вестниците всяка година пишат за края на света. За двехилядната, помните ли, колко се писа? И — нищо, все още сме на линия — предпазливо се усмихнах аз.
— Маите! Ето кои бяха. Маите! Наистина ли нищо не сте чули? — той най-сетне вдигна поглед и така се втренчи в мен, че ме побиха тръпки.
— Честна дума от вас го чувам за първи път. Весели празници! Ще бягам, че имам още доста работа, и на децата подаръци трябва да купя — вече през рамо лъжех аз, като се изкачвах по стълбите от мазето, където се помещаваше работилницата.
— Маите, точно маите бяха — хлопналата се желязна врата прекъсна мърморенето му и аз въздъхнах с облекчение.
До вкъщи имах доста път и преди да сляза в метрото, се приближих към стенда с вестници. Почти всички издания пъстрееха със снимки от Иран или на ранени, направени в московските болници, при това повечето бяха цветни, заради което стендът приличаше на огромно тропически цвете — от онези, които миришат на развалено месо, за да привличат мухите. И точно в центъра на тази макабрична цветна пъпка се мъдреше „Независимая газета“ с прищипана на нея горе брошурка с кръстословици „От тъщата“.
Заглавието на „Независимая“ беше набрано с огромни букви и беше невъзможно да не го видиш: „МАЯ ВИНАГИ НИ НАБЛЮДАВА“.
Глъчката на тълпата стихна, заглушена от гръмките удари на сърцето ми. Опрях гръб в един стълб и умолително погледнах към небето, но днес то бе закрито от плътни рошави облаци, през които отгоре не се виждах. Когато събрах кураж и отново погледнах към стенда, зловещият вестник все още бе на мястото си.
Когато най-сетне се реших, аз се приближих до продавача и поисках „Независимая“. Той ме изгледа малко учудено — макар че може само така да ми се е сторило — и като се подчиних на мигновеното лумване на срам, като някое хлапе, което за първи път си купува презерватив, аз грабнах и много други издания, надявайки се, че единственото интересуващо ме ще се изгуби сред тях, а няма, предизвиквайки насмешка, да изпъкне на най-видно място.
Отворих го едва когато се настаних по-удобно на тапицираната с изкуствена кожа изпонарязана седалка във вагона и като се убедих, че никой наоколо не проявява прекалено любопитство към мен.
Колко смешен и жалък съм станал, изгризан като секвоя от дървояд, със своята индианска шизофрения! Статията се казваше „Мая Плисецкая и КГБ: Аз знаех, че КГБ винаги ни наблюдава.“
Вестникът бе сгънат така, че злополучната брошурка с кръстословици скриваше наполовина заглавието и снимката на великата балерина. За всеки случай аз внимателно проучих всяко изречение: за пирамиди, жреци и конкистадори там естествено нямаше нито дума. Просто откъс от готвените за публикуване спомени на Плисецкая, посветен на отношенията й с Родион Шчедрин и с Държавна сигурност в онзи период, когато звездната двойка тъкмо е почнала да пътува на гастроли зад граница.
Успокоен и едновременно разочарован, запрелиствах останалите вестници. Сред безбройните репортажи от местата на земетресенията в Русия, Европа и Близкия изток, обезкуражителните коментари на сеизмолозите, печатните хипнотични сеанси на различните министри и кметове, които се опитваха да успокоят населението и актуалните тълкувания на катрените??? на Нострадамус, аз се натъкнах на две информации, чиито автори сякаш падаха от Марс и изобщо не бяха разтревожени от последните събития.