Момчето беше почти неподвижно, само флегматично поклащаше едното си краче, което висеше от седалката. Изглеждаше така, като че ли някой, вселил се в тялото на детето, се опитва да придаде естественост на държанието му, но излиза непохватно, недодялано, като при дървените кнорозовски марионетки.
Когато срещнах немигащия му поглед, странното момче никак не се смути, вместо това лекичко ми кимна — не на мен, а някак само на себе си, сякаш удовлетворено отбелязваше, че все пак е постигнало желаното. Отначало се извърнах, като реших да не се обиждам на едно дете за нетактичността му, но после не издържах и отново го погледнах — за да се сблъскам с присвитите му очи, които то и не мислеше да сведе. Почувствах се неловко и започна да не ме свърта на седалката, като че ли бях двойкаджия, който има „пищов“, и сега учителят го гледа втренчено.
Защо родителите не му се скарат? Безпомощно завъртях глава, като се стараех да определя кой от намиращите се до момчето възрастен би могъл да му каже да спре да ме фиксира. Но то седеше само, отделно и от хората вдясно, и от хората вляво, и нито едните, нито другите не само нямаха нищо общо с него, но и изобщо не го забелязваха.
Беше ме срам да побягна, оставяйки бойното поле на такъв несериозен противник, и реших поне да не скачам от мястото си още в същия момент, а да събера смелост и да дочакам следващата станция, за да стана с достойнство и да напусна спокойно вагона.
Докато стигне до нея обаче, времето се разтегли най-малко четири пъти; никога досега не бях чакал с такова нетърпение спирката на влака. Вече бях готов дори да се откажа даже от тази малка маневра, да захвърля знамето и да се скрия в далечния ъгъл на вагона; даже събрах вестниците, канейки се да стана, когато момчето заговори.
Без съмнение то се обръщаше към мен. Заради тракането на колелетата и тътена в тунела не можеше да се разбере нито дума и дори не можех да предположа за какво ми говори. Изразът на лицето му си оставаше неизменен и само устата му беззвучно се отваряше и затваряше: то даже не се и опитваше да надвика шума на носещия се влак. На мен изведнъж ми се дощя да го чуя и му показах ушите си, давайки му да разбере, че нищо не чувам, но момчето по никакъв начин не реагира на отчаяния ми жест.
Когато влакът влетя в станция „Университет“ и започна да се чува малко по-добре, до мен най-сетне достигна гласът му: неочаквано нисък, възрастен, дори малко дрезгав. При звука настръхнах; поразени, всички пътници, които бяха наблизо, едновременно се обърнаха към момчето.
„… да бъде намерен. Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“
Последните му думи бяха заглушени от бодрия дикторски глас, призоваващ да не забравяме вещите си във вагона. В това време бабката, която седеше до момчето, разсеяно загледана в празното пространство, сякаш се събуди, хвана го за ръката и като каза строго „Альошенка, стой мирен!“, решително го помъкна към изхода. То не се възпротиви, но като че ли знаеше, че ще го съпроводя с поглед, пред самия изход се обърна, хвърли ми един поглед през рамо и още веднъж кимна — но сега вече на мен, сякаш потвърждавайки, че всичко това не ми се е привидяло току-що, а се е случило наистина.
Не се осмелих да го последвам. Объркан, аз останах закован на седалката, затворих очи и вдъхнах мръсния, сдъвкан вагонен въздух. За кой ли път през последните дни си помислих за феназепама със същото малодушие и плаха надежда, с каквито булгаковият прокуратор мечтаеше за чашата с отрова. Изкушението да се забравя и да забравя беше дотолкова силно, че минавайки по пътя за вкъщи край една дежурна аптека, аз се спрях до витрината и няколко дълги минути се борих със себе си, опрял чело на студеното мръсно стъкло и разлял поглед по елховата украса, с която бе обвита табелата „24 часа“.
В първия рунд бях претърпял поражение и успях да си сложа юздата едва пред гишето, когато намръщеният фармацевт, който току поглеждаше часовника си, ме попита колко още смятам да задържам опашката, без да купувам нищо. Сконфузено поисках аспирин, шмугнах се към касата и изтичах навън.
Не зная дали постъпих правилно, като се отказах да посрещна Нова година в бездната на забвението. Не съм сигурен, че това би ми помогнало да се удържа на ръба на пропастта, макар че поне да опазя няколкото косъма, побелели през тази нощ, вероятно бих могъл.