Сигурно затова по всяка вероятност забелязах съвсем слабото изкривяване в положението му. Трябваше внимателно да го оправя, за да не предизвиквам съдбата. Пък и дали не бях взел от страх скърцането на дървото за звуци на далечни гласове? Имайки предвид онова, което ми се наложи да преживея през последните дни, нищо чудно.
Но след по-малко от минута мен вече за нищо на света не можеше да ме накарат да докосна проклетото огледало. Станалата с него метаморфоза беше отвъд пределите на моето разбиране и преди да се изплаша, аз няколко дълги секунди стоях пред него, бавно изстивайки, и продължавах отчаяно, но все така безуспешно да търся в него своето отражение…
Стъклената повърхност беше съвършено тъмна. Не видях нито лицето си, нито пламъка на спокойно горящата свещ. Смаян, аз отначало я раздвижих нагоре-надолу, сякаш огледалото беше прозорец, зад който някой в нощта очакваше моите тайни знаци, после поднесох огънчето съвсем близо до стъклото. То си стоеше на мястото, обаче неизвестно по какъв начин беше изгубило напълно своите характерни свойства.
Обля ме хлъзгаво, вледеняващо подозрение: ами ако работата не е в огледалото? Обърнах се към прозореца така рязко, че свещта едва не изгасна. Дълбоко в нощната тъмнина зад стъклото изплува моето лице: алено, измъкнато от мрака с помощта на запушилото от преживяванията пламъче, то напомняше гръцка театрална маска, условно изобразяваща страх. Какво пък, поне оставах притежател на тялото си и продължавах да се отразявам в огледалните повърхности. Поне в повечето от тях.
След като събрах малко смелост, поисках да разбера тази загадка.
Черната гладка повърхност на стъклото явно поглъщаше цялата, попаднала върху нея светлина и не пускаше нито частичка обратно. Отначало бях сигурен, че в огледалото не се вижда изобщо нищо, обаче, след като прекарах пред него пет или шест минути, до болка изцъклил очи, аз сякаш различих някъде далеч пред себе си някакъв неясен контур. И когато отместих свещта встрани, надявайки се да осветя по-добре, ми се стори, че той промени формата си, като че ли там, вътре, някой мърдаше…
В мен се бореха страхът и любопитството. Човъркаше ме да опитам да се докосна до тъмната повърхност; струваше ми се, че при докосване по нея ще тръгнат концентрични кръгове, а ръката ми ще потъне вътре… И колкото по-дълго стоях пред огледалото, толкова повече се убеждавах в това, че странният далечен силует не ми се е привидял. Той постепенно оживяваше, започваше да се движи по-бързо и накрая взе яростно да се мята от една на друга страна, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда, да се изтръгне на свобода.
Уплашен, аз си дръпнах ръката и направих крачка назад; така и не можах да го разгледам: щом се отместих от огледалото, загадъчното петънце помръкна и се разтвори в тъмнината. Нови опити не успях да направя, защото в коридора звънна телефонът.
След случилото се аз, разбира се, и не мислех за Нова година, така че звънът, прозвучал сто пъти по-силно и по-рязко от обикновено в увисналата напрегната тишина, ме накара буквално да подскоча.
Хвърлих смаян поглед на часовника (ако можеше да се вярва на стрелките, беше един и половина през нощта) и се приближих към тресящия се като луд телефон, и едва когато в коридора усетих миризмата на елховото дръвче, си спомних, че още никой не ми е честитил. Взех слушалката, като предварително си прочистих гърлото с намерението да звуча колкото се може по-спокойно и весело, когато сетилият се за мен с подпийнал глас ми се скара за моето отшелничество.
— Всичко наред ли е при вас? — без да поздрави, изграчи тревожно някакъв смътно познат глас.
— Ддда… — беше толкова неочаквано, че се задавих със собствените си думи. — С кккакво мога да ви услужа?
— Майор Набатчиков съм, от ГУВД. Дмитрий Алексеевич, ще ви помоля да си останете вкъщи и да не излизате никъде. На никого не отваряйте. Животът ви може би е в опасност.
Къде изчезнаха онези цинични, пренебрежителни нотки, така дразнещи ухото при последното ми общуване с майора? Той звучеше по съвсем друг начин — пределно сериозно, стегнато. Ясно беше, че именно сега той е искрен, защото вероятно са му известни някакви нови подробности от това дело, цялата сериозност на което по-рано не е разбирал.
— Чувате ли ме, Дмитрий Алексеевич? Да не сте посмели да напускате жилището си! Изчакайте ме. Ще бъда при вас утре, още сутринта.