Всъщност бях мислил по въпроса — в продължение на години. Като член групата за подводна диверсия 21 бях избран за един от водолазите на група „Алфа“. Тези водолази се обучаваха за плуване в студени и дълбоки води и изваждане на ядрени оръжия. Всеки път, когато някой самолет B-52 паднеше в океана или в някое блато, ни викаха и изпращаха, за да извадим бомбите. Всичко беше свръхсекретно.
Като част от обучението бяхме изработили серия таблици за гмуркане, които ни даваха груба представа за времето, през което можем да останем живи, ако сме изложени на въздействието на различни степени на радиация. Разбира се, това бяха дните, когато военните излагаха хиляди души от персонала на смъртоносни дози радиация и хич не им пукаше за това. Но ние бяхме по-внимателни и въпреки че водата уби шестима от водолазите от „Алфа“, никой не умря от радиация.
По-късно като офицер тюлен участвах в така наречените ЯГ — Ядрени Групи. Даваха ни задача да отидем във вражеска територия — например да изплуваме в пристанището в Петропавловск, — носейки със себе си малко тактическо ядрено оръжие, което може да се носи от един човек. Практикувахме тези методи по време на учения на НАТО, като играехме ролята на съветски командоси от Специалните части на ВМС — и винаги поставяхме големите колкото дипломатическо куфарче заряди където трябваше. (Големците казваха, че разполагаме с дванадесет часа след поставянето на истинско ядрено устройство. Но винаги съм смятал, че детонаторите бяха нагласени да избухват незабавно. Но какво пък, и без това бяхме пушечно месо.) Като член на тази свръхсекретна група бях напълно обучен по въпросите на радиацията според сложните таблици за излагане на въздействието на радиация. Знаех колко може да поеме един човек, преди да се изпече.
Накрая, като командир на „Червената клетка“ бях работил със специалисти по ядрените оръжия. Това беше част от тайната ни, реална задача, обозначена като „ОП-06/Делта/Танго, Ромео, Алфа, Папа“, с кодово име „Уотърфол Уедърмен“. В изпълнение на задачата на „ОП-06/Делта“, „Червената клетка“ обикаляше света и провеждаше учения за сигурността по военноморските бази. Като „Уотърфол Уедърмен“ работехме по двама и неутрализирахме цели, определени от президента и министъра на отбраната. Като част от програмата трябваше да обезвредим ядрена електроцентрала в Близкия изток. Прекарах три дни в една електроцентрала в Южна Флорида, където научих всичко за радиацията, необходимо, за да опазя себе си и хората си живи.
Така че доста добре осъзнавах какво правя и какъв риск поемам. Първо, прецених, че няма да остана във водата повече от две минути. Тежката вода — водата в съседство с горивните пръти — беше смъртоносна. Но тъй като е тежка, тя стои на дъното на басейна. Водата около контейнера не беше силно заразена. Затова, ако останех само няколко минути и ако не разбърквах водата в басейна прекалено много, и ако не гълтах нищо, и ако се измиех както трябва… е, досещате се.
— Приготви един от тези маркучи — наредих на Уондър. — И когато изляза, ме измий добре.
— Ти си откачил напълно, кратуно такава.
— Какво искаш да кажеш?
— Аах! — Вдигна ръце с погнуса. — Е, какво пък, по дяволите.
Знаех, че не трябва да плонжирам. Седнах на ръба на бетонната площадка и се спуснах надолу. Водата беше само около тридесет и осем градуса — по-хладка от тази във ваната ми във вила „Свирепия“. И все пак топлината се усещаше. Щях да заприличам на рак, ако останех твърде дълго. Искам да кажа, като рак, който свети на тъмно.
— Не се притеснявай, нали затова са измислили „Доктор Бомбай“.
Нагласих маската и се спуснах под повърхността.
Изплувах до контейнера и го огледах бързо, като се опитвах да определя кой е най-подходящият начин да го помръдна. Опитах се да го повдигна в единия край. Проклетото нещо тежеше повече от тон. Прокарах нокът по повърхността му. Олово. Опитах се да отворя капака. Не помръдваше. Бръкнах под ръба с ножа си и натиснах. Нищо — изглежда, беше здраво запечатан. Окей, реших да изтегля шибаното нещо навън, независимо колко тежеше. Хванах дръжката, запънах крака и дръпнах.
Помръдна само сантиметър. Но помръдна. Запънах пети и пак дръпнах, като напънах всеки шибан мускул в краката и гърба си, ако се съди от серията изпуквания, които долових от тези места. Контейнерът се помести още малко.
Вече бях сигурен, че силно искам да измъкна това нещо. И то щеше да стане мое. Излязох отгоре, за да си поема дъх, след което се върнах обратно. Чух Уондър да ми казва нещо, но не обърнах внимание, затова пак се гмурнах.