Добре, добре. Виждам, че някои от вас вече вдигат ръце и викат: „Хей, Дик, какво става де?“ Изненадани сте. Питате как така руснаците, нашите нови приятели и практически съюзници, все още разработват бактериологическо оръжие за масово унищожение, а след това го дават на терористични организации, след като не могат да си плащат сметките у дома и се молят за американская помощ.
Нека обясня. Смъртта на Съветския съюз просто беше поредната стъпка в една непрекъсната битка. Някои от възвишените ни предводители не успяват да видят този очевиден факт и затова се шокират, когато открият — о, ужас на ужасите, — че руснаците все още вербуват американски офицери, които да шпионират за тях.
Приятели мои, осъзнайте се. Ние спечелихме Студената война, като докарахме Съветския съюз до фалит, като ги накарахме да изхарчат 74 процента от всяка рубла за отбраната си, докато се разпаднат отвътре. Сега обаче ревизионистите на Студената война — няколко от тях в момента управляват Държавния департамент, а да не говорим за некадърните, смотани, тъпи, загубени и покрити с циреи задници, дето само си сучат пръстите, — които контролират повечето от умствения капацитет на страната и университетите, твърдят, че не военната заплаха и отбранителната политика държаха руснаците настрани, а политически правилната тактика на умерена въздържаност (по-точно наричана омиротворяване чрез хленч) са довели до края на Студената война и разпадането на Съветския съюз.
Извинете, но това е куп конски аки. Разбира се, не смятам да оспорвам историята. Смятам да говоря за бактериологическата война на терористична основа. Факт: лорд Брукфийлд беше тръгнал за Пакистан — дом на нарастващо население от мюсюлмански фундаменталисти, решени да предизвикат хаос. Факт: една врата дели Пакистан от Афганистан — страна с повече лагери за обучение на терористи на квадратен километър от всяка друга на земята, без правителство и с най-богатите полета опиумни макове. Факт: лошите имаха шест кутии с ВА-РРЗ/I, което ги превръщаше в ОШТ — Опасни Шибани Танга — за всеки от нас.
Последен факт: трябваше да ги спра, преди да пратят кутиите по предназначение и да пострадат цял куп невинни хора.
Отидохме до Ла Специя без проблеми. В Сан Ремо използвах британските си лири и английския си паспорт, за да обменя пари — все още имахме около сто банкноти по петдесет лири от тези, които бях взел от Азис в Кайро. Дадох на всеки от мъжете по петстотин лири в брой, запазих си хиляда и петстотин и обърнах останалите в италиански лири, с което станах милионер. Тъй като не бяхме използвали заглушаващото оборудване, смятах, че Агенцията за националната сигурност не е изпратила кавалерията след нас. Все пак нямаше защо да рискувам. Плащахме за всичко в брой.
Спряхме в Генуа да обядваме, като избягнахме хаоса на пристанището, а отидохме в една малка селска таверна на Виа дела либерта в източния край на града. Минахме през Рапало, Киавари и Боргето ди Вари с постоянна скорост от 120 километра в час, докато стигнахме в Ла Специя точно по времето за коктейли. Гадния, Томи и Пачия крак, които бяха пристигнали първи с моторите си, вече бяха започнали да намаляват запасите от бира на хотел „Джоли“.
Набрах номера, който Мик ми беше дал, и чаках, докато телефонът иззвъня шест пъти.
— Pronto.
— Полковник Анджелоти?
— Si.
— Казвам се Снърд. Приятел съм на вашия приятел от Лондон.
Настъпи малка пауза.
— Si, si. Разбира се. Така се радвам, че сте тук.
— Аз също. Можем ли да се срещнем?
— Разбира се. Очаквах тази среща. Но не в службата ми. Да вечеряме някъде, за да ви дам възможност да опитате нашата лигурийска кухня.
Прозвуча ми добре и му го казах.
— С мен има няколко приятели, също туристи.