Кимнах.
— Страхотно. Какво ще кажеш за един самолет?
Икбал обра остатъците от кърито си с триъгълно късче плосък афганистански хляб.
— Знам един. Понякога го използваме. Кара го един американец.
— Не става.
Повечето американци в тази част на света или работеха за ЦРУ или бяха бивши техни служители.
— Този американец е различен. Той е бивш морски пехотинец. „Глобал“ го доведе от Калифорния преди година и половина, за да кара инженерите до крайбрежните сондажни обекти. Трябваше да остане само шест месеца. Но се запозна с едно местно момиче — братовчедка на семейство Бхуто — и се ожени за нея. Сега живее в голяма вила зад главната сграда на полицията, има собствен самолет и лети само когато пожелае.
— Как се казва?
— Камбъл. Ричард Камбъл.
— Ще поговоря с него.
Идеята да въвлека външен човек в своята весела банда мародери или да провеждам мисия от самолет, който вероятно е по-стар от самия мен, не ме привличаше особено силно. Но имам свободни разбирания за тези неща. Освен това Камбъл не трябваше да знае какво сме намислили — просто трябваше да закара шибания самолет там, където исках да го закара. А ако това представляваше проблем за него, нямаше да се поколебая да го метна през вратата от петнадесет хиляди метра височина. В края на краищата Хауи Калуа може да кара почти всякакви машини с перки, а Томи също скоро щеше да си получи разрешителното за пилот.
— А оръжия?
Вече знаех отговора на този въпрос. Оръжията също нямаше да представляват проблем. Не и в Пакистан, Страната на изгряващата пушка. В края на краищата ЦРУ беше изразходвало тук стотици милиони долари през осемдесетте години, за да въоръжава през афганистанската граница муджахидините, които воюваха с руснаците. Сега тези оръжия се връщаха и влизаха във всеобщо обращение — от заловените от израелците автомати „Калашников“ през 82-ра година и разменени с ЦРУ срещу сложни системи за насочване на ракети, до тристате ракети „Стингър“, които афганистанците „загубиха“ някъде между Кабул и Пешавар.
А ако не ме интересуваха старите запаси, можех да си купя ново оръжие. На двадесет мили южно от Пешавар и на тридесет мили източно от началото на прохода Хибер се намира малкият град Дара. В него живеят шест хиляди души, половината от които са майстори на оръжие. Ако човек се разходи по дългата четвърт миля главна непроходима улица, ще чуе единствено удари на чукове върху ръчно изработени оръжия и звуци от пробни изстрели зад колибите. Винаги мисля с топли чувства за Дара, защото цялото градче мирише на кордит денонощно. Отиде ли там човек, му се приисква единствено да тръгне на война.
Има почти сто магазина, в които ще ви направят всичко, което пожелаете — от действащ модел на пистолет за дуел от осемнадесети век до автомат M-60. По калните улици на Дара могат да се видят гранати, минохвъргачки, дори оръдия. А качеството е добро. Може би не са толкова добри, като оръжейниците на „ТЮЛЕН-група 6“, но пък бяха по-добри от всичко, което съм виждал в Третия свят. Затова, ако ни трябваха автомати „Калашников“, M-16 или друго, можехме да си набавим.
Освен това знаех, че Икбал има свой арсенал в Карачи. Нямаше да ни трябват автомати, не тук. Нали носехме пистолети „Глок“ на Британските специални сили, а освен това желаех да бъдем колкото може по-незабележими. Въпреки всичко Икбал поддържаше малък арсенал за гостуващи водолази. Бившият полицай имаше огромен сейф за оръжие в главния офис на „Глобал тек интернешънъл“. В него съхраняваше половин дузина остаряващи сачмени пушки „Ремингтън 870 Уингмастър“ с автоматично зареждане, няколко стари китайски пушки „Инглис хай пауър“ и малко автоматични руски карабини СКС от виетнамската ера. Те щяха да са повече от достатъчни за непосредствените ни нужди.
Позволете ми да ви разкажа няколко неща за огнестрелните оръжия и мунициите. Аз не съм от онези хора с куршумени глави, дето запомнят всеки факт за всяко шибано късче оборудване, което носят в себе си. И половин задник на плъх не давам, за да разбера колко метра за секунда изминава всеки проклет куршум или каква може да е скоростта му в цевта на квадратен и не знам си какъв килограм-сантиметър. Това е важно, ако човек е снайперист или ако зарежда пушката си на ръка. Аз не съм нито едното, нито другото.
Док Трембли например може да рецитира таблици за зарядите, скорости в цевта и килограми на квадратен метър така, както свещениците казват литургиите си или спортните коментатори по радиото изреждат факти за бейзболните мачове от шестдесетте години. Той трябва да знае тези неща, защото прекарва толкова много от времето си да гледа през телескопичен мерник.