Също така, за да бъда напълно откровен, не съм бил и от онези спортни типове, които прекарват младостта си в запаметяване на имената на участниците в отборите на „Доджърс“ от 1956-та или „Балтимор колтс“ от 1963-та година. Тогава бях прекалено зает да гоня мадамите. Не се промених и през следващите години. За мен оръжията са инструменти на моя занаят, а не някакви лъскави парадни премени и дрънкулки, които трябва да бъдат галени, милвани, колекционирани и боготворени отдалеч.
Например харесвам сгъваемия си нож „Емерсън CQC6“, защото той ми върши най-добра работа. Но това не означава, че той не е инструмент. Да, с него мога да се измъкна от затруднение, но не ми е проблем да го използвам като шиш за парче месо над огъня, да отварям пощата си или да затягам винтове, ако наоколо няма други подходящи предмети. Предпочитам пистолетите на „Хеклер и Кох“, а ако няма такива — „Глок“, защото са най-надеждните два пистолета на пазара. Да върви на майната си всичката научноизследователска работа — аз мога да ги заровя в земята за цял месец, да ги извадя, да ги измия с вода и пак ще стрелят точно, дори и ударникът да бъде запечен от кал. По същата причина използвам и автомат HK MP-5, докато повечето тюлени се връщат към CAR-15. MP-5 са най-надеждните автомати, които се произвеждат в наши дни.
Но ако не мога да си намеря „Глок“ или „Хеклер и Кох“, използвам каквото ми падне. Същото важи и за патроните. Ако не мога да си набавя изработените по поръчка патрони, с които съм свикнал, вземам купешки „Уинчестър“ или „Федерал“ или пък купувам от запасите от тридесет години насам, или каквото се намери.
Защото при оръжията в крайна сметка няма никакво шибано значение какво използваш — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ или тапешник. А и патроните могат да бъдат всякакви — от „Хидра-шок“, „Блек тейлън“ или „Силвъртип“ до обикновени с объл връх за ръчно зареждане. В крайна сметка от теб се иска едно — да улучиш шибаната мишена. Това трябва да сторите вие. А оръжието е просто инструмент. Край на урока.
Окей, транспортът и оръжията бяха лесни. Разузнавателните данни обаче щяха да са най-трудното. Честно казано, не бях сигурен дали ще мога да проследя лорд Брукфийлд тук. Едно е да работиш в Европа, където приличаш на повечето местни хора. Дори места като Египет, Йордания, Индонезия или Виетнам не са такъв проблем — има достатъчно европейски туристи и е възможно да се слееш с обкръжението.
Но тук, в Пакистан, страна под обсада, хората ми и аз се откроявахме. Това не е място, което се посещава от туристи. Човек не идва тук, за да разглежда паметници. Опасно е.
Мислите, че хиперболизирам? Нека ви цитирам нещо от неотдавна изготвен преглед на ЦРУ за тази страна:
Вълна на поголовно беззаконие и политическо насилие залива цял Пакистан, като застрашава в еднаква степен и местните жители, и чужденците… Там трябва да престояват единствено крайно необходими лица с опит, като мислят предимно за безопасността си. Следните територии трябва да се считат забранени за всички: работническите райони на Карачи, вътрешността на Синд, Белуджистан и цялата провинция по северозападната граница, а също и Пешавар, където бомбените атентати са ежедневие. Забранена е пакистанската част на Кашмир.
Що се отнася до мен, нямаше място, където да не мога да ида. Ако си разпусна косата и облека пакистански дрехи и сандали, мога да изглеждам като местен — да се разхождам из пазарите и уличките, без да правя впечатление на никого. Но независимо че можех да обикалям улиците съвсем спокойно, не можех да говоря. Отворех ли уста, маскировката ми ставаше ненужна. Не мога да говоря урду, пенджабски, синдхи или пущу. А и хората ми изглеждаха като гринговци с изключение на Хауи Калуа. Но и той като мен би бил разкрит в мига, в който отвори уста.
Затова обикалянето и гледането щеше да бъде трудно. А и щяхме да се конкурираме с хиляди информатори, шпиони, агенти и обикновени доносници, които живееха от ежедневната, а в някои случаи ежечасна продажба на късчета информация помежду си. Пакистанската тайна полиция трябва да се справя с тероризма на кашмирските сепаратисти, войнствените сикхи и афганистанската разузнавателна служба. В провинцията Синд дакоите — потомци на крадци и убийци, откъдето всъщност сме наследили и една от думите за разбойник — отвличат и убиват практически невъзпрепятствани. На юг шиитските мюсюлмани се бият със сунитите, също мюсюлмани, а те всички воюват срещу правителството, на което се гледа като на прекалено прогресивно и нефундаментално ислямизирано.