Глава 19
Беше 4,20, когато изтощеният Стиви Уондър най-после раздвижи ръка нагоре-надолу като помпа, което означаваше, че пред нас има враг.
Изпълзях до него и погледнах през целеуказателя. Там бяха, на двеста и петдесет метра от нас, според цифровия екран. Очаквах палатки, нали се сещате, като на бедуините в Арабия. Но видях къщи, нали знаете, като на мюсюлманите в Афганистан. Това беше истински ритник по топките за връщане в реалността и подсещане за резултата, когато не получаваш добра (или в моя случай никаква) разузнавателна информация.
Село беше прекалено силна дума за това, което се намираше пред нас. Виждахме останките от малко селце — нещо като зайчарник с десетина къщи от кирпич, някои от които бяха видимо унищожени от огнестрелни оръжия, други затворени с дъски и разни парчетии. Изглеждаше като всяко друго бедно селце от страните от Четвъртия свят от Асают до Исламкот — къщите бяха залепени една до друга около единствената неравна улица. Тя започваше от едно площадче. На него стърчеше петметровото минаре на едноетажната джамия. Кулата беше пречупена надве от снаряд, а покривът на джамията — хлътнал надолу. Вече никой нямаше да клечи в нея и да се моли.
Зад къщите и малко над тях лъкатушеше малко поточе, което навярно е служило като източник на питейна вода за града, пералня на открито и централна канализация. Пред най-близката до нас къща се очертаваше силует на изгоряло дърво — в нея сигурно е живял вождът. Шест пикапа бяха паркирани безразборно в мръсотията. Не можех да позная в тъмното дали са „Тойота“ или „Ландровер“, но повишиха настроението ми, защото поне щяхме да имаме с какво да се махнем оттук, след като си свършим работата.
На около петдесет метра от селото имаше ръждив скелет на съветски танк Т-72 без купол. В тъмното се виждаха и още две черупки. Очевидно някога тук се е водила битка. Невъзможно беше да се определи дали е била срещу руснаците или срещу настоящото афганистанско правителство.
Тихо напсувах мистър Мърфи. Дики можеше да върви на майната си, защото беше мислил ограничено. Бях си въобразил, че ще бъдем изправени пред палатки. Палатките са лесни. Насочваш топлинния целеуказател към тях, виждаш кои са заети, и си свършваш работата бързо и по най-мръсния начин.
При къщите е по-трудно. Топлинният целеуказател не може да проникне през петнадесет или двадесетсантиметров кирпич. Затова трябва да чукаш от врата на врата като някакъв шибан търговски представител, който продава прахосмукачки. „Чук, чук, има ли някой вкъщи? Да, казвате. Е, добре, в такъв случай умрете, копелета.“
Трябваше да действаме бързо. След по-малко от два часа щеше да стане светло. Когато планирах това малко излетче, бях предвидил атаката за 04,00, което е най-доброто време, защото тогава хората спят най-дълбоко. Но заради минираното поле и породената от този факт нужда от заобикаляне (ето ви един купешки израз) часът беше 04,32. Можехме да ударим тези танга около 05,00, а по това време хората с лек сън (като мен) излизат за сутрешното си пикаене.
А не можехме просто да стреляме по всяко нещо пред погледа си. Трябва да бъдат спазени някои формалности.
Какво например? — питате. Например разузнаването, отговарям. В края на краищата без разузнаване щяхме да действаме слепешката, а да пробивам дупки в кутии с ВА-РРЗ/I е нещо, от което точно сега нямах нужда.
Всъщност, за да разберете защо имам малко бели косми по косата и брадата, позволете да ви насоча към няколко от многото въпроси, които се въртяха в главата ми в 04,32, когато гледах през целеуказателя към колибите на двеста и петдесет метра от нас.
• В селото имаше десетина и повече къщи. Всичките ли бяха обитавани? Да? Не? Ако не, то кои от тях бяха обитаваните? Общо колко бяха тангата?
• Къде се намираха лорд Брукфийлд и Тод Стюарт? Можехме ли да ги заловим живи?
• Къде се намираха шестте контейнера с антракс/чума, за които бяхме дошли? Пазеха ли ги?
• Срещу какви оръжия щяхме да действаме? Имаше ли в корпуса на танка снайперисти?
• Дали лошите бяха разпръснали мини или поставили някакви защитни устройства около селото?
Сега схващате ли картината? Да? Добре.
Въпроси като горните показват защо разузнаването е толкова важно, че дори Библията ни учи на него. Затова точно както Исус Навин — бих добавил, един до голяма степен подценяван воин-диверсант — е правил, преди да поведе битката срещу Йерихон, и аз изпратих двама шпиони с думите: