В Европа вече няма граници. Лесно е да се преминава от град в град, от страна в страна. Не са необходими щателни паспортни проверки, визи или разрешителни за пътуване. Обществото е отворено. Така пътуването се улеснява — както за добрите, така и за лошите.
Но системата, казвате. Всичките тези компютри. Всичките тези съвременни методи за идентифициране — ами те нали са там?
Е, любезни читателю, всичките компютри и сложни системи по света са толкова добри, колкото са хората зад тях. И когато хората зад тях не обръщат внимание, се случват неприятностите.
Искате пример за такова осиране? Окей. Помните ли как преди няколко години една двойка изтребители F-15 свали два хеликоптера „Блекхоук“ на НАТО в Северен Ирак? Независимо че над тях летеше самолет със система АУАКС и се предполагаше, че всеки знае сигналите за разпознаване на „свой или чужд“, изтребителите свалиха хеликоптера. Ето идеален пример за това, че се случват неприятности и всичко изтича през пукнатините, защото не се обръща внимание на подробностите (или е така, или говорим за предумишлено убийство).
Но в Ирак се водеха бойни действия, а при тях винаги действат законите на Мърфи. Окей, да вземем за пример шейх Омар Абдел Рахман. Ако името не ви говори нищо, той е слепият египетски фундаменталистки духовник, обвинен като основната фигура при взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк.
Помислете над следното: въпреки че Рахман беше обявен от Държавния департамент за заподозрян в терористични действия, той получи виза за влизане в САЩ.
Как го е направил ли? Просто. Вместо да подава заявление в Кайро, Париж, Рим или Лондон, където всички молби за визи се проверяват от компютърна база данни, Рахман заминал за Хартум, Судан. Според повечето световни разузнавателни агенции Судан е един от основните центрове на световния тероризъм. Но очевидно от гледна точка на тероризма не заслужава вниманието на Държавния департамент. Откъде знам това? Ами знам, защото това ведомство дори не си беше направило труда да инсталира там базата данни с информация за терористите.
Какво станало в крайна сметка? Консулът разгледал папка с хвърчащи листа, събирани за един месец насам, и не намерил името на Рахман, направил справка за името при резидента на „Християните в действие“, който не видял нищо нередно, и след това подпечатал визата с надпис „Одобрено от правителството на САЩ“.
Няма проблеми, шейх Омар, давай. Взриви цялата ни шибана страна, ако желаеш.
Е, ние също се промъквахме през пукнатините и преминавахме ала-бала-ница право през средица. Летяхме в първа класа от Пешавар до Париж, взехме влака за ферибота на Ламанша и се промъкнахме във Великобритания с останалите туристи от Европейската общност, дошли за един ден.
Стигнахме в СЗУБ към 11,40. Съгледвачите на Мик бяха поставили къщата на Брукфийлд под наблюдение един час след съобщението ми от Афганистан. Дотук обаче всичко беше безрезултатно — Брукфийлд спазваше нормалния си график — срещи с правителствени служители, обеди в един от клубовете си, както и следобедната бумащина. Нямаше подозрителни срещи, телефонни обаждания, нищо.
— Защо ли не можем да идем и да разбием тоя кучи син? — помислих на глас.
Мик каза, че това е страхотен начин да свършиш с кариерата си, след като някой има такива високопоставени приятели като Ишмаел, лорд Брукфийлд.
— Но охраната на посолството е засилена.
— Не съвсем — отговори Мик.
Какво ставаше, мамицата му?
Обясни, че е предал съобщението по съответните канали и че състоянието на тревога е повишено от Алфа на Браво. Но тъй като нямаше конкретни факти, Държавният департамент отказал да повиши бдителността повече.
— Служителят от охраната ми каза, че посланикът не желае да превръща посолството в крепост — каза Мик. — Не можех да направя много.
— Ами Специалният отдел?
— Удвоихме външната охрана, добавихме допълнителни автобариери и поставихме знаци за забрана на паркирането по целия Гроувнър скуеър. Но без конкретни факти е трудно да се образува дело срещу Брукфийлд или когото и да е друг.
— Ами бактериологическите вещества?
— Ти виждал ли си го с тях?