Трябваше да призная, че не бях. Мик имаше право — неприятната истина беше, че всички улики за Брукфийлд до момента бяха косвени. Нищо конкретно нямаше. Неговият телохранител Тод Стюарт се беше срещнал с Азис в Кайро. Това можеше да се отхвърли пред съда като работа на Тод. Срещата с пакистанските офицери в Лондон можеше да се оправдае със събиране на разузнавателни данни. Както и интимните приказки с Марсел Мустака в Ница. Лорд Брукфийлд се пазеше от една ръка разстояние. А като познавах хлъзгавия му стил на работа, смятах, че вероятно ще може хитро да се измъкне на всичките ми обвинения.
Не ми се щеше да призная, но Мик имаше право — трябваше да чакаме, докато можем да го свържем пололютно и абсожително с терористите и с белодробната чума.
Попитах Мик какво е направил с кутиите с ВА-РРЗ/I, които бях изпратил чрез полковник Анджелоти. Новините бяха добри: тъй като спорите на белодробната чума, използвани в бойното отровно лайно, бяха разработени от руснаците през осемдесетте години, за него вече имаше създадена противоотрова. Освен това епидемиолозите на Мик бяха сигурни, че чумата в това вещество може да бъде елиминирана с големи дози тетрациклин. Мик криеше всичко това. Нямаше защо и други, особено лорд Брукфийлд или неговите приятели в разузнаването, да знаят, че го притежаваме. Знаехме, че лордът има добри източници, и затова нямаше нужда да казваме, че имаме ВА-РРЗ/I, нито пък какво знаем за него.
Ами петимата спътници — националност англичани, — с които беше пристигнал Брукфийлд?
От тях нямало и следа, след като преминали митницата.
Разбира се, нямаше следи или контакти. Смятах, че знам защо. Защото тези „англичани“ всъщност бяха американци. По-точно, това бяха американските танга, които изпуснахме в Афганистан. И знаех, просто знаех, че ще нападнат посолството.
Защо? Защото точно така щях да направя и аз. Целта изкушаваше. Охраната беше слаба и огромната разтоварна площадка откъм западната страна на сградата просто примамваше нападатели. А посолството беше обществена сграда в пълния смисъл на думата. Всеки ден на южната страна на сградата стотици хора се редяха, за да подават визи за посещение или емигриране в Съединените щати. Десетки американци преминаваха през металните детектори и куршумоустойчивите стъклени врати на главния вход на Гроувнър скуеър на посещение при служителите на консулството или търговските аташета. Британците също провеждаха редовни срещи с аташета — от агенции като ФБР и американските митнически служби до Разузнавателното управление към МО на САЩ и Агенция безименна.
Освен това посолството беше разположено в един от най-оживените райони на Лондон: на две преки от Оксфорд стрийт — най-големия пазарен район в града, — на няколко преки от Ню Бонд стрийт със скъпите бутици, акционерни къщи и художествени галерии на неколкостотин метра от Парк лейн — една от най-натоварените улици в града. Ако една кутия от онова бойно отровно лайно бъде взривена на покрива на посолството, ще зарази цялата централна част на Лондон.
Може и да бях ответник по обвинение в убийство, но все пак беше мое задължение да кажа на Пинки, че нещата ще станат лоши. Затова използвах клетъчната мрежа за предаване на секретни сведения на СЗУБ, за да се обадя до главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа от мърлявата стая, която Мик използваше вместо офис.
— Кабинетът на адмирал Прескът?
Не си губих времето с любезни встъпления.
— Кажете му, че Дик Марчинко е на телефона.
Вдигна телефона мигновено — беше така развълнуван, че гласът му звучеше като от магнетофонна лента, пренавивана назад. Заплашваше. Крещеше. Възмущаваше се и се пенеше. Когато накрая спря, за да си поеме дъх (или за да обърше слюнката от брадата си), прекъснах тирадата му:
— Слушай, заднико, цялото това крещене няма да ти помогне.
Това само го вбеси отново. Накрая ми писна.
— Слушай, вонливоустецо…
Затихна. Дочух как плясва длан върху слушалката и крещи нещо на някого в съседната стая.
— Не можеш да засечеш обаждането, Пинки, затова не се и опитвай.
Представих си го как разочарован поглежда към небето.
— Чуй сега, Дик…
— Не, ти ме чуй. Имаме проблеми. Не глупости, а истински проблеми.
Прекъсна ме и отново започна да бръщолеви и затова затворих слушалката. Нямаше време за губене, особено за идиоти като Пинки.
Когато не можеш да минеш направо, заобиколи. Набрах вътрешния телефон на Ханс Вебер. Отговори непознат глас. Поисках да говоря с Ханси, но ми казаха, че е прехвърлен.