— Къде?
— В Щатите. Изпратен е на временна служба в Норфолк за следващите сто и осемдесет дни. Отговаря за персонала на ограничена строева служба и е подчинен на мастър главния старшина на дисциплинарната рота.
Ето ти прецакване от световна класа. На Ханси му го бяха начукали страхотно силно. Бяха го пратили за гледачка в Норфолк. Да отговаря за некадърници, негодни боклуци, недоволници и хронични нарушители, ограничени да стоят само в базата. Най-лошото беше, че работи за друг мастър главен старшина — вероятно някой твърдоглав уставопочитащ задник. Несъмнено това беше работа на шибания Пинки Прескът — отмъщение за помощта, която Ханс ми беше оказал. Отбелязах още една черна точица до името на добрия адмирал в тефтерчето, което нося в главата си.
Обадих се на посолството и поисках да ме свържат с РСС — Регионалния Служител по Сигурността. Казаха ми, че от предишната вечер е в отпуск.
— Мога ли да говоря със заместника му?
— Тя обядва. Искате ли да оставите съобщение?
Точно така, на обяд. Разбира се, бих искал да й предадат да си пооправи полата и червилото, защото предстои да я нападнат тълпа терористи.
— Не, ще се обадя отново.
Опитах да се свържа със старата си приятелка Нанси в службата на ЦРУ. Линията беше заета. Обадих се до дежурните морски пехотинци. Никакъв отговор. Никакъв отговор? Какво правеха тези хора, по дяволите?
Опитах да се свържа с посланика. И там нямаше никого.
Честно казано, започвах да се притеснявам силно и го казах на Мик. Той нямаше възможност да действа. Без официална заповед от Министерството на вътрешните работи нямаше право да мобилизира бойците си.
Това никак не ме впечатли. Знаех от опит колко е лесно човек да заобиколи основните предпазни мерки — бях го правил стотици пъти с „Червената клетка“.
— Хайде да вдигнем нивото — казах.
Съгласи се. Обадихме се до командващия лондонската полицейска част D-11. Това е част за специални операции на лондонската полиция. За разлика от всички останали английски полицейски части D-11 са въоръжени. Носят пистолети и имат достъп до всичко, като се почне от автомати и се стигне до снайперски пушки. Мик предложи командирът на D-11 да се свърже със Специалния отдел и да измислят някакъв план за бързо реагиране.
Мик вдигна рамене и се обърна към мен:
— Не мога да направя повече за момента, приятел.
Изправих се и се протегнах, като гледах през мръсния прозорец към двуетажното стрелбище на сто метра от нас.
— Какво ще кажеш да приберем лорд Брукфийлд от улицата, да го вкараме в стая с меки стени и да ми го оставите да поработя върху него?
От лицето на Мик разбрах, че този вариант е изключен.
— Ставаш мек на стари години.
— Може би. Но ти само преминаваш, а аз трябва да живея тук, нали знаеш?
— Да, да.
Отново вдигнах телефона и се обадих на Главното командване на ВМС. Поисках да ме свържат с Ранди Реймън. Той вдигна слушалката след три позвънявания.
— Отдел „Планове и политика“. Подполковник Реймън слуша.
— Обажда се Дик Марчинко. — Чух рязкото поемане на дъх и си представих как посяга към бутона на вътрешната комуникационна система, за да извести някого с повече нашивки от неговите, че се обаждам. — Слушай, задник такъв…
Ранди понечи да отговори нещо, но беше прекъснат от мощна сирена, която чух по телефона. Сирената изрева пет пъти, след което телефонът млъкна. На бойните кораби пет надувания на сирената означават бойна тревога. В наземно съоръжение означават, че се обявява военно положение.
— Е, да ме вземат мътните — казах на Мик. — Притеснявали сме се за друга сграда, дяволите да я вземат. Проклетите танга са нападнали Главното командване.
Въпреки че ситуацията беше сериозна, мисълта за Пинки Прескът като заложник ме накара да се усмихна. Помислих си дори, че е възможно, когато „Зелената група“ влезе след лошите, да допусна сериозна грешка.
Повечето хора, като погледнат сграда, виждат нейната архитектура. Аз пък мисля как най-лесно мога да я разруша. По същия начин бях разглеждал и Главното командване преди две седмици, когато Пинки затвори Ники Гръндъл Гадния. Затова не ни беше необходимо много време, за да съставим план за действие. Всъщност повече време ми отиде, за да уредя да не ни арестуват, когато се появим там.
След петнадесет минути телефонен разговор с информационната служба на правителствения кабинет Мик успя да убеди силните на деня да ни позволят да участваме. Логиката му беше неоспорима: ние представлявахме група от американските военноморски сили за спасяване на заложници. Намирахме се на мястото на действието. Никой не познаваше сградата по-добре. А и вътре имаше наши хора.