16,03. Имахме видеосигнал. Събрахме се около екраните и започнахме да превключваме различните етажи. Ситуацията беше, както очаквах. Празни коридори и стълбища. Отворени врати на кабинети. Мазето беше опразнено. Добре. В килията нямаше никого. Кафенето беше празно. Бяха преместили всички на горните етажи. Това също беше в наша полза. Приземен етаж. Вратите бяха барикадирани и минирани — по тях се виждаха залепени правоъгълници от пластични експлозиви. Нямах нищо против, защото нямахме намерение да нападаме отпред.
Някои от заложниците бяха затворени в голямата заседателна зала на втория етаж. Не виждахме всичко, но, изглежда, в нея имаше към четиридесет души, клекнали на пода с ръце зад тила.
Разпознах Пинки Прескът, защото се намираше в предната редица. Изглеждаше усамотен: заложниците, които се намираха най-близо, се бяха струпали колкото може по-далеч от него. Май се беше напикал. Типично.
В мазето имаше камера срещу кафенето. Там също видях няколко заложници. На това място щеше да бъде трудно, защото нямаше прозорци и само един вход — точно по средата на коридора. По дяволите. Натиснахме бутоните за горните етажи. Оперативният център на петия етаж беше разбит — вратата зееше отворена. Но коридорите към комуникационния център на шестия етаж бяха празни, а тежките стоманени врати — затворени.
Обадихме се по секретната линия на комуникационния център. Отговори ни силно изплашен, но не изгубил разсъдъка си старшина първи клас — радист на име Стиви Вернер. Той ни каза, че шестимата души в стаята за момента са в безопасност, всички секретни материали се унищожават максимално бързо и всички закодирани машини са нагласени да се самоунищожат.
Впечатляващо. Можеха да използват времето си, за да избягат — да си проправят път през покрива или през някой от прозорците с решетки. Вместо това си вършеха работата. Казах го на старшина първи клас Вернер.
— По дяволите, сър, така сме обучавани.
Приятно ми стана да разбера, че в тези нови, най-интимно отворени за обществеността военноморски сили се намират и старомодни моряци. Казах на Вернер да се държи и че скоро ще дойде кавалерията. Разбира се, излъгах — все още не бяхме готови да проведем нападението. Но беше важно да поддържаме духа на момчето.
Видях нещо в коридора.
— Момчета, имате ли оръжия при себе си?
От отговора му предположих, че вдига рамене.
— Ами трябва да има един пистолет 45-и калибър, но никога не съм го виждал.
— Лошо.
— Защо, сър?
— Защото ще ви дойдат гости.
Погледнах към петнадесетсантиметровия екран вляво от носа си. В коридора на шестия етаж наистина имаше движение. Някаква фигура с газова маска и бронирана жилетка се приближаваше към дебелата стоманена врата.
— Отвън има враг, Вернер.
Линията беше тиха, но след малко чух гласа му:
— Тъй вярно, полковник. Чувам ги.
Още две фигури приближиха. Носеха чанти. Щом поставиха чантите на земята, разбрах какво са намислили.
— Вернер, дръпни се от вратата.
Най-високият от тримата разви малко пластичен експлозив от една макара. Разположи го около касата на вратата и го залепи с тиксо. По дяволите, тоя имаше достатъчно експлозиви, за да срути целия покрив. Вторият залепи две парчета пластичен експлозив с формата на листа с размери двадесет и пет на петдесет сантиметра върху самата врата. Третият също не си губеше времето — постави два електронни детонатора, които приличаха на моливи, към двата експлозивни заряда и нагласи часовниците им. Свършиха всичко за по-малко от десет секунди. Триото се изтегли бързо — затичаха по коридора и излязоха от обсега на камерата.
Появиха се на петия етаж и клекнаха. Изригнаха две експлозии една след друга.
Телефонът замлъкна и картината пред мен изчезна, замъглена от гъсто, непрозрачно кълбо дим, което изпълни шестия етаж. В слушалката чух един снайперист да съобщава, че току-що един от прозорците на шестия етаж в северната част на сградата е избухнал навън.
Две от камерите на шестия етаж не работеха — на екраните имаше само сняг. Единствената работеща камера, тази над противопожарната стълба, ми осигуряваше поглед по дългия коридор към избитата врата. През нея видях как тримата нападатели се появиха и тръгнаха към комуникационния център.
Носеха противогазите си. Вместо чантите имаха автомати. През дима стигнаха до онова, което беше вратата на центъра. Тежката стоманена врата сигурно беше отхвърлена на пет метра навътре в стаята.