Брукфийлд се строполи на пода, а от мястото, където се намираше ръката му, бликаше кръв. Това означаваше, че куршумите са прерязали артерията. Неприятно за него.
Бих искал да се наслаждавам на гледката, но трябваше да се оправя и с Тод Стюарт. Беше се хвърлил към мен — почти хоризонтално, — насочил към врата ми кама от онези, които използват в Специалните сили на Великобритания.
Боб Спиър, създател на ножа „Фийлд файтър“, има теория за защитата срещу хладни оръжия, която напълно подкрепям. Наричаме я защита К-3. Приложих я на практика.
Първото К е Контакт. Затова не се опитвах да хвана оръжието, когато Тод се нахвърли към мен. Блокирах го с рамо и го фраснах по врата с лакът, като го отклоних от полета му. Падна.
Време беше за второто К — Контрол. Ударих го с един стол, който го зашемети за около половин секунда. Достатъчно ми беше, за да скоча върху него и да забия колене в гърба му, като се опитвах с всички сили да хвана с две ръце китката, която държеше ножа.
Тод не желаеше да ми сътрудничи. Освен това беше доста як задник. Потъркаляхме се известно време наоколо, като всеки от нас се опитваше да постигне надмощие. Ръгнах го с коляно в слабините. Върна ми жеста. Отхапах по-голямата част от ухото му. Той стисна гърлото ми и се опита да строши адамовата ми ябълка.
Освободих се, пуснах лявата си ръка, счупих му носа и се опитах да му издера очите.
Камата изсвистя. Добре ме поряза — точно над лакътя на дясната ръка.
Но това ми даде чаканата пролука. Счупих му палеца, като го натиснах направо назад към голямата му китка. Това привлече проклетото му внимание. Погледна към ръката си смаян.
Ударих го в лицето с юмрук — счупих носа му още веднъж, после се претърколих, ритнах го бързо шест пъти в слабините, сякаш разпъвах килим, и измъкнах ножа от наранената му ръка.
Време за третото К — Контриране. Контрирах го, като забих камата малко под слънчевия му сплит. Чу се ясно съскане, когато пробих диафрагмата му.
Това го спря съвсем. Преобърнах го по корем, счупих врата му и изтощен, легнах по гръб.
Повярвайте ми, има и по-лесни начини човек да си вади хляба.
Обаче не предлагат такива изпитания, нали? Минаха няколко минути, но накрая успях да се изправя на колене, а след това и да стана прав.
Сър Обри говореше по телефона. По лицето му се виждаше, че ще се посере от щастие.
Прикри слушалката с ръка:
— Добре, полковник. Сигурен съм, че вашият командващ щеше да се гордее с вас.
Приятно ми беше да чуя това. Никой не беше споменавал командващия от известно време и ми стана приятно да разбера, че все още го помним. В края на краищата самият той беше поставил началото на тази верига от объркани събития, като ме изпрати в Кайро.
Имаше няколко въпроса, които бих искал да задам на сър Обри веднага — например не беше ли той човекът, издал информацията за операцията в Кайро на Пинки, като знаеше, че Фъшкията ще ме накара да бягам и да се принудя да докажа сам теорията си, че лорд Брукфийлд е танго, с което да позволи британците да останат настрани от операцията, като продължават да ме контролират чрез Мик.
Но добре знаех, че Човекът с монокъла никога не би ми казал истината. Това просто не беше в стила му.
Сър Обри приключи разговора си и затвори телефона. Обърна се към мен.
— Изглежда, че сте счупили челюстта на адмирал Прескът на две места, полковник Марчинко.
Свих рамене.
— Жалко.
— За счупването ли?
— Не, че е счупена само на две места. — Чух шум долу. — Полицията ли е?
Британецът поклати глава.
— Специалните сили. Това нещо трябва да мине тихо. Има прекалено много щекотливи елементи, нали се досещате?
Досещах се отлично.
Сър Обри постави монокъла си на място.
— Е, полковник, какво следва сега?
— Много джин с лед, сър Обри, няколко бири с Мик, а после ще заведа момчетата си у дома, ако нямате нищо против.
— У дома? — Това дори го накара да се усмихне. — Ами адмирал Прескът? Този път няма да се откачите от него толкова лесно.
Поклатих глава.
— Не бъдете толкова сигурен, сър Обри. Убеден съм, че адмирал Прескът и аз ще постигнем разбирателство.
— Така ли? След всичко това си мисля, че различията ви са напълно непримирими.
— Сър Обри, работата е там, че не познавате Пинки така добре, както аз.
В края на краищата знаех нещо за Пинки Прескът III, вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ, за което сър Обри нямаше представа.