— И мен. Бих искал да му дам малко вода.
Сега съжалявах, че зарязахме моторите извън Кайро — Томи щеше да отиде напред и да разбере какво става, по дяволите, след което да ни намери друг маршрут. Сега просто бяхме заклещени.
— Какво да правим, шкипере?
Нямахме голям избор.
— Ще чакаме и ще се молим — отговорих.
Бях на половината път до комбито, когато се обади сигнализаторът ми.
Извадих го от джоба си и погледнах дигиталния екран. Номерът, който видях, беше на телефона върху бюрото на Пинки Прескът.
Нямаше никакви пълномощия над мен, така че да върви на майната си — нека чака. Натиснах бутона за прекратяване на връзката. Десет секунди по-късно шибаното нещо взе отново да звъни.
След три минути и шест позвънявания реших да му позволя да прави каквото иска. По дяволите, нали шибаната ни кола не можеше да тръгне наникъде.
Посочих автогарата.
— Ще ида да се обадя по телефона, преди този задник да почне да звъни на всички ни.
А защо просто не изключиш проклетото нещо? — питате. Добър въпрос. Отговорът е, че не мога да го изключа. Командващият военноморските операции го направи специално за мен. Знае, че обичам да действам без допълнителни заповеди, което означава, че вземам стрелците си и заминавам, като оставям горе-долу следната бележка: „Уважаеми отговорен офицер, ако няма други заповеди, аз ще ида днес да убия двама от лошите.“
Та тази малка „Моторола“ на хълбока ми е каишката, с която съм привързан към командващия военноморските операции. Ако не му хареса какво правя, може да ме намери по всяко време навсякъде по света и да ме спре.
Това нещо не звъни всеки път. Ако съм по средата на някоя деликатна работа, мога да превърна шибания звънец във вибратор. Но не мога да го изключа. Опитах се да го загубя преди шест месеца, но командващият военноморските операции пак ми намери цаката. Каза, че ако загубя проклетата вещ, ще загубя и званието си, а хората ми ще бъдат разпратени по други части и поделения. Така ме накара да кротувам и да внимавам. Знаете ли, пет лайна не давам за званията и за заплатите, които се дават за тях. По дяволите, „Свирепия“ ми докара цял камион пари в брой, а продължението, „Свирепия 2: Червената клетка“, беше дори още по-добре. Така че не съм тук заради парите.
Правя това, защото Пинки, в чийто речник изобилстват думи като съкращения и фрази като да получиш повече с по-малко, беше щастлив да следва указанията на министъра на отбраната. Затова преди шест месеца разформира „Червената клетка“ като част от така наречената мярка за съкращаване на разходите по военните действия със специални методи. Според мен направи огромна грешка. Единственият начин да му го докажа беше да остана на действителна служба, да работя за командващия военноморските операции и да отстоявам идеите си.
Антитероризмът — или АТ на езика на Военноморските сили — е ненужен според Пинки. Неговият възглед, случайно споделян от повечето шефове в йерархията на Военноморските сили и Пентагона, е, че АТ не е рентабилен и затова може да бъде изхвърлен зад борда, без да се нарушава ефективността. АТ е скъп и разрушителен. Изисква скъпо, интензивно и опасно обучение. Умират хора. Изразходват се много пари без материални резултати. Това, което Пинки не може да разбере, е, че „материален резултат“ има тогава, когато някое шибано танго не взриви някой самолетоносач в Норфолк или не убие някой задник с четири звезди в Неапол, или се откаже да отвлече самолет от военноморската авиобаза Пойнт Могу.
Както и да е, когато „Червената клетка“ беше разформирана, възможността на Военноморските сили да обучават командири на бази в защита срещу тероризма беше напълно загубена. Загубена, защото Пинки направи необходимото да не останат никакви „спомени“ от антитероризма. Нямаше кой да казва на командирите на бази: „Е, ние ви изядохме с парцалите през 1990 г., върнахме се и ви сдъвкахме през 1994 г., а сега сме отново тук, за да ви покажем какви са най-новите методи на тангата за проникване и как да ги предотвратявате.“
Командващият военноморските операции, Бог да го благослови, прозря достойнствата на аргументите ми, че все още има нужда от антитероризъм. Затова можах да измъкна стрелците си от безтегловността им в Дам Нек и да образувам ядрото на „Зелената група“. Не за да стана адмирал или да си гарантирам пенсията. Той знаеше, че го правя, защото вярвам в мисията, вярвам в хората си и ако трябва да преглътна малко лайна, за да бъде изпълнена мисията ми и да запазя сплотеността на групата, то бих затворил очи и бих дъвкал. Командващият ме познава достатъчно добре, за да знае, че се ръководя от това правило, което искам и моите мъже да спазват. Правилото, което гласи: „Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.“