Бил в слънчево настроение в 06,00 сутринта, когато Ранди го придружил до колата му. Закарали го в Хайд парк, където сър Норман Елиът, адмиралът на флотата, седял в хеликоптер на Военноморските сили, приземен на половинкилометровата затревена площ, около която пазел кордон бойци от Специалния отдел. Двамата стари приятели отлетели заедно и Ранди не го видял повече.
Това беше много добре за автор на светски статии. А имаше ли разузнавателна информация, която да използвам? Кои копелета със скапани топки го бяха убили? Какво правеха британците? Какво правехме ние?
— Какво, по дяволите, става, Ранди?
Ранди не знаеше. От една страна, ИРА не бяха поели отговорност за взривяването и следователно малко вероятно беше да са те. От друга страна, никой друг не беше поел отговорността.
— Какво казват приятелите ти в МИ5? Ами Специалният отдел?
МИ5 беше Британската разузнавателна и правоприлагаща служба. Специалният отдел отговаряше за антитерористичните действия на Скотланд Ярд.
От погледа на Ранди разбрах, че той няма „приятели“ в МИ5 — или където и да било. Мамка му, какво ли прави този некадърник с лайнян мозък, освен че пие шери? Представа нямах.
— Херефорд? — Това беше щабът на 22-ри полк на Специалните сили. Специалната група в Специалните сили, състояща се от 48 души и решена да воюва с тероризма, трябваше да работи нонстоп по този въпрос.
— Обадих им се днес следобед — разговарях с дежурния офицер. Каза, че в момента нямат никаква информация за мен, че все още я обработват.
Разумно. Защо ли трябва да споделяш разузнавателната си информация с някакъв задник?
— Ами Пул? — Там беше щабът на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.
— И там се обадих. Командирът ми е приятел. Джеф Лайъндейл.
— И? — Започвах да ставам нетърпелив.
— Все още не ми се е обадил.
Реших сам да събирам разузнавателна информация. Очевидно младият Ранди Реймън нямаше да ми свърши никаква работа. Всъщност вероятно вече е размътил водата. Не бях особено щастлив от това. Спряхме на Гроувнър скуеър. Тръгнах към огромната сграда на американското посолство, след което се насочих към входа на службата на главнокомандващия ВМС в Европа.
— Искам апартамент в хотел „Мариът“ — казах на Ранди. — Трябват ми офис, засекретени факс и телефон, три леки коли и шест пистолета „Хеклер и Кох“ девети калибър. Още шестима души от моите хора идват насам.
— Апартамент? Коли? Пистолети? Дик, това е невъзможно.
Нямах настроение за отговор „невъзможно“. Грабнах го за реверите на безупречно изгладената униформа, сплесках го върху декоративните двуметрови шипове от ковано желязо около бившия щаб на Айзенхауер и приближих лицето му до своето, докато почти опряхме носове.
— Хей, лайнян мозъко, ти май не ме разбра. Искам апартамент в „Мариът“, засекретен телефон и факс, три леки коли и шест пистолета девети калибър или ще те натроша на малки шибани парченца и ще те натъпча в шибания улей още сега. Напълно ясен ли съм сега, мамицата ти?
Погледът ми, изглежда, го беше убедил, че говоря сериозно, защото адамовата му ябълка започна да подскача като някаква шибана плувка и той преглътна:
— Ддда, сър.
Каза „сър“ точно според устава.
Пуснах го и той се измъкна встрани от мен.
— Радвам се, че се разбираме, Ранди. Сега върви на майната си, защото не искам да те виждам, нещастен миризливецо, и ми вземи апартамента в хотела. Имам сериозна работа.
Аз замъкнах задника си на Норт Одли стрийт зад ъгъла. Показах документите си за самоличност на цивилния служител от морската пехота зад бронираното стъкло, получих картон с надпис „посетител“, пъхнах го през електронната врата и влязох. Взех асансьора за втория етаж, където се намираше стаята на главния старшина на службата на командващия ВМС в Европа.
На вратата имаше име „Х. Вебер“. Почуках три пъти и почаках.
Отвътре се дочу нетърпеливо ръмжене:
— Влез.
Заврях глава през вратата.
— Бих влязъл, но още не ми е станал, Ханси, тъпо, нещастно, осрано, шибано нацистко копеле с черни обувки.
Върху грозното му лице в другия край на стаята се разля усмивка, широка цял метър.
— Полковник Хуй — сър!
Приятно ми беше да се отнасят към мен с такова уважение. Заобиколи бюрото си, сграбчи ме, вдигна ме от пода, завъртя ме наоколо, сякаш танцувахме валс, смаза ми кокалите в прегръдката си и накрая ме постави обратно на земята.