Ханс Вебер е един от старшините в неофициалната мрежа от стари моряци на Военноморския флот, която наричам „моята обезопасителна мрежа“. Сега е главен старшина при машините, но когато служех с него на американския боен кораб „Джоузеф К. Таусиг“, беше един срамежлив, жилест и смотан огняр със звание матрос. А това, приятели, е малко по-добре от обикновена сажда.
„Таусиг“, малък ескортен ескадрен миноносец, беше първото ми назначение след Омазването до Шията, както наричах офицерската школа. Като мичман, което е най-нисшата форма на офицерски живот, бях назначен в котелното, където работех като бекас, или офицер инженер, и се грижех за котлите. За разлика от повечето мичмани преди мен аз сам проверявах котлите и трюма. В края на краищата бях влязъл в офицерската школа като жабар водолаз на срочна служба. Това означаваше, че мога да се гмуркам така добре, както и да се бия и да пия бира. И знаех как работят машините, защото, вместо просто да чета в учебниците как работи един кораб — така правят задниците от Анаполис, — трябваше да разглобявам и да сглобявам разни неща още когато бях в групите на тюлените. И за разлика от повечето мичмани нямах нищо против да се пооцапам. Затова вместо спретната светлокафява униформа носех зелена бойна униформа на тюлен и се катерех чак над котлите, и се гмурках под трюма, преди да се подпиша под всяка работа, която бях заповядал да свършат.
Тогава Ханси беше на осемнадесет или деветнадесет години. Американец първо поколение — нюйоркчанин от Йорквил, Манхатън. Като за нюйоркчанин беше рядкост — вглъбено в себе си, тихо хлапе, което вършеше само каквото му заповядат. Не проявяваше никаква инициатива. Стоеше настрани. Самоналожената изолация водеше до търкания в котелното, защото останалите решиха, че Ханс се смята за нещо повече от тях.
Един ден, когато пиехме кафе в столовата, разбрах защо Ханс е сам: като дете са го тормозели в училище заради германския му произход. Вижте, в Ню Йорк много ирландчета, полячета или унгарчета от Йорквил, загубили бащи, чичовци, братя или братовчеди през Втората световна война, не хранели много обич към едрото, тромаво русокосо хлапе, което говореше английски с немски акцент, защото родителите му все още шпрехен нищо друго освен зи дойч вкъщи.
Опитвах се да накарам Ханс да излезе от черупката си. Беше прекъснал да ходи на училище и се записал в армията, за да покаже, че е „добър“ американец.
— Хей, заднико — казах му, — аз също се бях отказал да уча, но я ме виж. Така че стига глупости. Ако наистина искаш да бъдеш добър американец, недей само да дрънкаш за това, мамицата ти, а го докажи.
Когато напуснах „Таусиг“, за да се явя в „ТЮЛЕН-група 2“, Ханс се беше записал в училище, за да завърши средното си образование. След като получил гимназиалната си диплома, се записвал във всеки изпречил му се кореспондентски курс. Поддържахме връзка. Аз следях придвижването му във флотата и в званията.
Сега той беше старшина — най-високото звание, до което може да достигне срочнослужещият по договор. Назначен беше в Лондон като главен старшина в службата на главнокомандващия ВМС в Европа. И нищо че кабинетът на главнокомандващия по-надолу в коридора беше по-луксозен, точно Ханс се намираше в стаята, която всъщност е служела на Айзенхауер за канцелария. Управляваше щаба и персонала на адмирала. Някои дори казваха, че самият Ханс е шибаният главнокомандващ ВМС в Европа. Винаги, когато минавах през Лондон, сядахме на приказка в „Козата“, малка опушена кръчма на улица „Стафърд“, където, изглежда, нямаха нищо против скъпите пури на Ханси, а и вурстчетата бяха не по-лоши от тези в Йорквил.
Прекара ръка през побеляващата си коса.
— До момента денят беше напълно изтакован. Ето защо се радвам да те видя, Дик. Надявах се, че ще се обадиш. Бира? — Посочи с пръст към малкия хладилник под масата.
— Мислех си, че никога няма да ме попиташ за това. — Взех си една кутия „Куърс“, отворих я и жадно отпих. — Дявол да го вземе, бирата ти е хубава.
Седнах в един фотьойл с лице към бюрото на Ханс.
— Разказвай сбито, старшина, защото прекарах последния час с Ранди Реймън и не знам повече, отколкото когато слязох от шибания самолет.
Не беше необходимо много време, за да ми разясни нещата. В общи линии ситуацията беше ОВП — Осрана без Възможност за Почистване. Заместникът на главнокомандващия — заместник-командващият по военноморските операции — беше поел временно командването във Вашингтон. Първото нещо, което направил, е да изпрати Пинки Прескът тук, за да не му се пречка. Така предполагаше Ханс. Вероятно е забравил, че в края на седемдесетте години Пинки е служил в продължение на три години тук, в Лондон, и все още смята, че има влиятелни приятели, защото, щом пристигнал, се монтирал в кабинета на главнокомандващия и започнал да „води“ разследването.